„Да можех и аз да направя същото.“ Щеше да е сладко да се изгуби в прегръдките на Карл. Нещо я глождеше в стомаха. Щеше ли изобщо да усети палубата на „Черен вятър“ под нозете си отново? А и да успееше, накъде щеше да го подкара? „Островите са затворени за мен, освен ако не реша да подвия колене и да разтворя крака, и да търпя ласките на Ерик Железаря, а никое пристанище във Вестерос няма да приеме радушно дъщерята на кракена.“ Можеше да стане търговка, както май искаше Трис, или да се отправи към Каменните стъпала, при пиратите там. „Или…“
— Пращам на всеки от вас късче от принца — промърмори Аша.
Карл се ухили.
— По-скоро бих взел късче от теб — прошепна й. — Най-сладкото, което…
Нещо изхвърча от храстите и падна с тихо изтупване между тях, подскочи и се затъркаля. Беше кръгло, тъмно и мокро, с дълга козина. Когато спря между корените на един дъб, Гримтънг рече:
— Ролф Джуджето не е толкова висок като преди. — Половината мъже вече бяха на крака, посягаха за щитовете, копията и брадвите. „Те също не палят факли — помисли Аша — и познават тези гори по-добре от нас.“ В следващия миг дърветата около тях изригнаха и северняците връхлетяха с вой. „Вълци — помисли тя. — Вият като проклети вълци. Бойният вик на Севера.“
Никой певец нямаше да съчини песен за тази битка. Никой майстер никога нямаше да я опише за някоя от любимите книги на Четеца. Не плющяха знамена, не ревяха бойни рогове, не зовеше великият лорд мъжете около себе си да чуят последните му кънтящи слова. Биеха се в предутринен сумрак, сянка срещу сянка, спъваха се в корени и камъни, газеха калта и гниещите листа под краката си. Железнородените бяха с ризници и зацапана със сол щавена кожа, северняците — с козиняви наметала и борови клонки. Луна и звезди гледаха отгоре битката и бледата им светлина се процеждаше през плетеницата голи клони.
Първият, налетял на Аша Грейджой, издъхна в краката й, с метателната й брадва между очите му. Това й даде достатъчно време, за да нахлузи щита на лявата си ръка.
— Към мен! — извика Аша, но дали викаше на своите, или на враговете, дори тя не можеше да каже със сигурност.
Северняк с брадва се извиси пред нея, размаха я и зарева в безсловесен гняв. Аша вдигна щита си да блокира удара му, а след това настъпи и прониза корема му с камата си. Ревът му премина в отчаян вой, докато падаше. Тя се завъртя бързо, видя друг вълк зад себе си и го посече в челото под шлема. Неговият удар я улучи под гърдите, но ризницата й го отклони, а тя заби върха на камата в гърлото му и го остави да се дави в собствената си кръв. Ръка сграбчи косата й, но тя беше къса и ръката не можа да хване достатъчно, за да дръпне главата й назад. Аша заби петата на ботуша си в ходилото на противника си и се изтръгна, когато той изрева от болка. Докато се обърне, мъжът беше паднал и издъхваше, все още стиснал шепа от косата й. Карл стоеше над него и от дългия му меч капеше кръв, а лунната светлина блестеше в очите му.
Гримтънг броеше северняците, докато ги избиваше. Извика:
— Четири! — докато един падаше, и миг след това: — Пет! — Конете цвилеха, ритаха и въртяха очи в ужас, обезумели от касапницата и кръвта… освен дорестия жребец на Трис Ботли, който се беше изправил на задните си крака и се въртеше, докато той сечеше с меча. „Май ще му дължа две-три целувки, преди да е свършила нощта“, помисли Аша.
— Седем! — изрева Гримтънг, но Лорен Дългата брадва до него падна, а сенките прииждаха, викаха и шумоляха. „Бием се с трънки“, помисли Аша, докато посичаше един, по който имаше повече листа, отколкото по повечето дървета наоколо. Това я разсмя. Смехът й привлече към нея още вълци и тя уби и тях, и се зачуди дали също да не започне да брои. „Омъжена жена съм и ето го бебето ми сукалче.“ Заби камата си в гърдите на един северняк през козина, вълна и щавена кожа. Лицето му бе толкова близо до нейното, че помириса киселия му дъх, а ръката му беше на гърлото й. Аша усети как желязото изстърга в кокал, когато върхът се хлъзна по едно ребро. Мъжът потрепери и издъхна. Когато го пусна, беше толкова изтощена, че едва не се строполи върху него.
След това стоеше опряла гръб в гърба на Карл и слушаше пъшканията и ругатните наоколо, воплите на храбрите мъже, който пълзяха из сенките и плачеха за майките си. Храст затича към нея с копие, толкова дълго, че можеше да прониже през корема й и през гърба на Карл също така, за да ги прикове и двамата в смъртта. „По-добре така, отколкото да умра сама“, помисли тя, но братовчед й Куентън уби копиеносеца, преди той да стигне до нея. Миг по-късно друг храст уби Куентън — заби брадва в тила му.