Гримтънг зад нея извика:
— Девет, и проклети да сте всички.
Дъщерята на Хаген изскочи гола от дърветата, двама вълци тичаха по петите й. Аша метна една от брадвите си и порази единия в гърба. Когато той падна, дъщерята на Хаген се смъкна на колене, издърпа меча му, промуши втория и се надигна отново, оцапана с кръв и кал, и се хвърли в битката.
Някъде в разгара на боя Аша изгуби Карл, изгуби Трис, изгуби ги всичките. Камата й също се беше дянала някъде, както и всичките й брадви за мятане. Имаше само някакъв меч в ръката, къс меч с широко и дебело лезвие, почти като касапски сатър. Животът й да зависеше от това, не можеше да каже откъде го е взела. Ръката я болеше, устата й беше пълна с кръв, краката й трепереха, а лъчите бледа утринна светлина пронизваха косо през дърветата. „Толкова дълго ли беше? Толкова дълго ли се бием?“
Последният й враг беше северняк с брадва, едър, плешив и брадат, с ръждясала ризница, което означаваше, че е главатар на клан или кланов поборник. Не остана доволен, като видя, че се бие с жена.
— Путка! — ревеше всеки път щом замахнеше към нея и слюнката мокреше бузите му. — Путка! Путка!
Аша също искаше да му изреве, но гърлото й бе толкова пресъхнало, че можа само да изпъшка. Брадвата му разтърсваше щита й, цепеше дървото и къртеше дълги бели трески, щом я изтръгнеше. Скоро около ръката й щеше да остане само наръч трески за разпалка. Тя заотстъпва, тръсна разбития щит от ръката си и отново отстъпи, след това затанцува надясно, наляво и надясно, за да избегне връхлитащата отгоре брадва.
А след това гърбът й се удари в някакво дърво и повече не можеше да танцува. Вълкът вдигна брадвата над главата си, за да разцепи нейната на две. Аша се опита да се изплъзне надясно, но краката й се бяха заплели в някакви корени и я задържаха. Изви се, загуби опора, а острието на брадвата издрънча в слепоочието й с писък на стомана в стомана. Светът стана червен и черен, и отново червен. Болка прониза крака й като мълния и някъде отдалече чу как севернякът изръмжа:
— Проклета путка! — докато вдигаше брадвата си за удара, който трябваше да я довърши.
Изсвири тръба.
„Това е грешно — помисли тя. — Няма тръби във водните палати на Удавения бог. Под вълните тритоните поздравяват своя владетел, като надуват морски раковини.“
Сънува горящи червени сърца и черен елен в златна гора, с пламък, извиращ от рогата му.
Тирион
Когато стигнаха Волантис, небето беше пурпурно на запад и черно на изток, а звездите изгряваха. „Същите звезди като във Вестерос“, помисли Тирион Ланистър.
Можеше да намери някаква утеха в това, ако не го бяха вързали като гъска за печене на седлото. Беше се отказал да се гърчи. Възлите, които го стягаха, бяха много здрави. Отпусна се като чувал с храна. „Пестя си силите“, каза си, макар че и той не знаеше за какво.
Волантис затваряше портите си на стъмване и стражите на северната порта ръмжаха нервно на закъснелите. Вляха се в опашката зад един фургон, натоварен с лимони и портокали. Стражите махнаха на фургона да влиза, но изгледаха намръщено едрия андал на бойния му кон, с дългия му меч и ризницата. Повикаха капитан. Докато двамата с рицаря си говореха на волантински, един от пазачите смъкна ноктестата си метална ръкавица и потърка Тирион по темето.
— Фрашкан съм с късмет — каза му джуджето. — Развържи ме, приятел, и ще се погрижа да те възнаградят добре.
Похитителят му го чу.
— Спести си лъжите за тия, които говорят езика ти, Дяволче — рече той, след като волантинците им махнаха да продължат.
Тръгнаха отново, през портата и под дебелите градски стени.
— Ти говориш езика ми. Мога ли да те склоня с обещания, или си решил да си купиш лордска титла с главата ми?
— Бях лорд, по рождено право. Кухи титли не искам.
— Нищо повече няма да получиш от милата ми сестра.
— Виж ти. А бях чувал, че Ланистърите винаги плащат дълговете си.
— О, всеки петак… но нито грош повече, милорд. Ще си получиш яденето, за което си се спазарил, но без щипка сол за благодарност, и накрая ще си останеш гладен.
— Може пък да искам само да видя, че си плащаш за престъпленията. Родоубиецът е прокълнат в очите на богове и хора.
— Боговете са слепи. А хората виждат само каквото пожелаят.