Халдон Полумайстера бе говорил да използват червения жрец в изгода на Гриф Младия, спомни си Тирион. След като вече го бе видял и чул лично, сега това му се стори лоша идея. Можеше само да се надява, че Гриф ще прояви повече благоразумие. „Някои съюзници са по-опасни от врагове. Но лорд Конингтън ще трябва сам да съобрази това. Аз сигурно ще съм глава, набучена на пика.“
Жрецът сочеше към Черната стена зад храма и бойниците й, където шепа стражи стояха и гледаха надолу.
— Какво казва? — попита Тирион.
— Че Денерис е застрашена. Черно око е паднало на нея и слуги на нощта заговорничат за унищожението й, молят се на лъжливите си богове в храмове на заблудата… замислят предателство с безбожни другоземци…
Тирион настръхна. „Принц Егон няма да намери приятели тук.“ Червеният жрец говореше за древно пророчество, пророчество, предрекло идването на герой, който да освободи света от мрака. „Един герой. Не двама. Денерис има дракони, Егон няма.“ Не беше нужно самият той да е пророк, за да предвиди как може да реагират Бенеро и последователите му на един втори Таргариен. „Гриф, разбира се, също ще го схване“, помисли джуджето и се изненада, че това всъщност го интересува.
Рицарят им пробиваше път през тълпата, без да обръща внимание на гневните проклятия, които ги съпровождаха. Един се изпречи пред тях, но рицарят стисна дръжката на дългия си меч и го издърпа само колкото да се покаже педя гола стомана. Мъжът се разкара и изведнъж пред тях се отвори пътека. Рицарят смуши коня в тръс и оставиха тълпата зад себе си. Известно време Тирион продължаваше да чува гласа на Бенеро, все по-смътен, и ревовете, които думите му предизвикваха, внезапни като гръм.
Спряха при една конюшня. Рицарят слезе, затропа на вратата и някакъв мършав роб с конска глава на бузата притича навън. Дръпнаха грубо джуджето от седлото и го вързаха за един пилон, а рицарят събуди собственика на конюшнята и взе да се пазари с него за цената на кон и седло. „По-евтино е да продадеш кон, отколкото да го превозиш на кораб през половината свят.“ Тирион надушваше кораб в непосредственото си бъдеще. Може би все пак беше пророк.
Щом пазарлъкът приключи, рицарят метна през рамо оръжията, щита и дисагите и помоли да го упътят към най-близката ковачница. Тя също се оказа затворена, но набързо се отвори при вика му. Ковачът изгледа с присвити очи Тирион, после кимна и прие шепата монети.
— Ела тук — каза рицарят на пленника си. Извади камата си и сряза връзките му.
— Моите благодарности — рече Тирион и разтърка китките си, но рицарят само се засмя и отвърна:
— Спести си благодарностите за някой, който ги заслужава, Дяволче. Следващата част няма да ти хареса.
Не грешеше.
Букаите бяха от черно желязо, дебели и тежки, всяка — поне кило, доколкото джуджето можеше да прецени. Веригите добавяха още тежест.
— Явно съм по-страшен, отколкото знаех — сподели Тирион, докато изчукваха и стягаха последните брънки. Всеки удар разтърсваше ръката му до рамото. — Или се уплаши, че ще драсна с тия мои закърнели крачета?
Ковачът не го и погледна, залисан в работата си, но рицарят се изсмя мрачно.
— Устата ти ме притеснява, не краката. В окови си роб. Никой няма да слуша и една дума, казана от теб, дори да знае езика на Вестерос.
— Няма нужда от това — възрази Тирион. — Обещавам, че ще бъда добър малък пленник, обещавам.
— Тогава го докажи и си затвори устата.
Тъй че той наведе глава и задържа езика зад зъбите си, докато нагласят веригите: китка към китка, китка към глезен, глезен към глезен. „Тези проклети неща тежат повече от мен.“ Все пак можеше поне да диша. Похитителят му можеше също толкова лесно да му е отсякъл главата. В края на краищата Церсей искаше само това. Това, че не му я отсече веднага, беше първата му грешка. „Половин свят има между Волантис и Кралски чертог, а по пътя може да се случат много и много неща, сир.“
Останалия път изминаха пеш, Тирион се клатушкаше и подрънкваше, мъчеше се да не изостава от похитителя си с дългите му нетърпеливи крачки. Всеки път, щом възникнеше опасност да изостане, рицарят сграбчваше оковите му и ги дръпваше грубо, а джуджето залиташе напред и подскачаше до него. „Можеше и по-лошо да е. Можеше да ме кара напред с камшик.“
Волантис обграждаше една от устите на Ройн, с които реката целуваше морето, двете му половини бяха свързани с Дългия мост. Най-старата, най-богатата част на града се намираше източно от реката, но наемници, варвари и друга мръсна другоземска сган не бяха добре дошли там, тъй че трябваше на всяка цена да се прехвърлят на запад.