Междувременно щеше да е търпелив. Шансът му щеше да дойде.
Стаите горе обаче не се оказаха толкова грандиозни, особено евтините на четвъртия етаж. Забита в един ъгъл на сградата под стръмен покрив, спалнята, наета от похитителя му, беше с нисък таван, хлътнало легло с пухен дюшек и с неприятна миризма и наклонен дъсчен под, който напомни на Тирион за гостуването му в Орлово гнездо. „Тази стая поне има стени.“ Имаше и прозорци. Те бяха главното удобство, наред с желязната халка, завинтена в стената, наистина удобна да си окове човек роба на нея. Похитителят му се забави само колкото да запали лоена свещ, преди да затегне веригата му за халката.
— Трябва ли да го правиш? — възрази вяло джуджето. — Как ще избягам, през прозореца ли?
— Би могъл.
— Ние сме на четири етажа над земята, а не мога да летя.
— Можеш да паднеш. Искам те жив.
„Да, но защо? На Церсей едва ли й пука.“ Тирион дрънна с веригите си.
— Знам кой сте, сир. — Не беше трудно да го отгатне. Мечката на палтото му, гербът на щита, изгубената лордска титла, за която бе споменал. — Знам какво сте. А щом знаете кой съм аз, знаете също така, че бях Ръката на краля и седях на кралския съвет с Паяка. Дали ще ви е интересно да узнаете, че тъкмо евнухът ме прати на това пътуване? — „Той и Джайм, но брат ми ще го оставя извън това.“ — Аз съм толкова негов човек, колкото и вие. Не би трябвало да сме врагове.
Това не се хареса на рицаря.
— Взех парите на Паяка, няма да го отрека, но никога не съм бил „негов човек“. А вече съм посветил верността си другаде.
— На Церсей? Още по-глупаво. Сестра ми иска само главата ми, а ти имаш хубав остър меч. Защо не приключим с този фарс и да си го спестим и двамата?
Рицарят се засмя.
— Това някаква джуджешка хитрина ли е? Молиш за смърт с надеждата да те оставя жив? — Тръгна към вратата. — Ще ти донеса нещо от кухните.
— Колко мило от твоя страна. Ще изчакам тук.
— Знам. — Рицарят излезе и заключи вратата с тежък железен ключ. Търговският дом беше прочут с ключалките си. „Здрави като в тъмница — помисли джуджето с горчивина. — Но поне ги има прозорците.“
Знаеше, че шансовете му да се измъкне от оковите са повече от нищожни, но все пак се почувства длъжен да опита. Усилията му да издърпа ръката си през букаите само ожулиха още кожа и китката му стана хлъзгава от кръв, а колкото и да дърпаше и извиваше, не можа да изкърти желязната халка от стената. „Майната му на това“, реши той и се отпусна на гръб, колкото позволяваха веригите му. Краката му бяха започнали да изтръпват. Тази нощ щеше да е адски неудобна. „Първата от много, не се съмнявам.“
В стаята беше душно, тъй че рицарят бе отворил капаците, та вятърът да лъха през тях. Макар да беше под стрехите, стаята за щастие беше ъглова и имаше два прозореца. Единият гледаше към Дългия мост и ограденото с черна стена лоно на Стар Волантис отвъд реката. Другият беше над площада долу. „Рибарският площад“ го бе нарекъл Мормон. Стегнат като веригите си, Тирион откри, че може да гледа навън през втория, като се подпре на хълбок и остави желязната халка да крепи тежестта му. „Не е толкова високо като небесните килии на Лиза Арин, но ще съм също толкова умрял. Може би ако бях пиян…“
Дори по това време площадът бе пълен с хора, вдигащи весела врява пийнали моряци, курви, дебнещи за клиентела, търговци, тръгнали по сделки. Червена жрица мина през навалицата, придружена от дузина послушници с факли, халатите им шумоляха около глезените. Двама играчи на киваси водеха война пред една кръчма. До масата им стоеше роб, вдигнал фенер над игралното табло. Жена запя някъде. Думите бяха чужди за Тирион, но мелодията бе тъжна. „Ако знаех за какво пее, може би щях да заплача.“ По-наблизо около двама жонгльори, които си хвърляха горящи факли из въздуха, се трупаше тълпа.
Похитителят му се върна с две халби и печена патица. Затвори вратата с ритник, разкъса патицата на две и метна половината на Тирион. Той понечи да я сграбчи във въздуха, но веригите му попречиха. Птицата го удари в слепоочието, хлъзна се гореща и мазна по лицето му и се наложи да клекне и да се протегне за нея с дрънчене на букаите. Хвана я на третия опит и я разкъса доволно със зъби.
— Малко ейл да преглътна?
Мормон му подаде халба.
— Почти цял Волантис се напива, защо не и ти?