Ейлът също беше сладък. Имаше вкус на плодове. Тирион удари здрава глътка и се оригна доволно. Халбата беше калаена, много тежка. „Опразвам я и я хвърлям по главата му — помисли той. — Ако имам късмет, може да му пръсне черепа. Ако имам много късмет, няма да го улучи и ще ме пребие до смърт.“ Удари нова глътка.
— Днес да не е някой свят ден?
— Третият ден на изборите им. Последният от десет. Десет дни лудост. Паради с факли, глумци, менестрели и танцьори, улични храбреци, които се бият в смъртоносни дуели за честта на кандидатите си, слонове с имената на кандидат-триарси, изписани на хълбоците. Онези жонгльори долу играят за Метисо.
— Напомни ми да гласувам за някой друг. — Тирион облиза мазното от пръстите си. Долу тълпата хвърляше монети на жонгльорите. — Всички ли кандидат-триарси осигуряват представления?
— Всеки прави каквото смята, че ще му спечели гласове — каза Мормон. — Храна, пиене, зрелища… Алиос прати сто млади робини по улиците да спят с избирателите.
— Аз съм за него — реши Тирион. — Доведи ми млада робиня.
— Те са за свободно родени волантинци с достатъчно имот, за да гласуват. Малкото скъпоценни гласоподаватели западно от реката.
— И това продължава десет дни? — Тирион се засмя. — Може и да ми хареса, макар че трима крале са твърде много. Опитвам се да си представя как управлявам Седемте кралства с милата ми сестра и храбрия ми брат до мен. Един от нас би убил другите двама в рамките на година. Изненадан съм, че тези триарси не правят същото.
— Някои са се опитвали. Може би те са умните, а ние глупавите. Волантис е познал доста глупости, но никога не е търпял момче триарх. Всеки път, когато са избирали някой луд, колегите му са го удържали, докато му изтече годината. Помисли си за умрелите, които можеше все още да са живи, ако Лудия Ерис имаше двама колеги крале да споделят властта.
„Вместо тях имаше баща ми“, помисли Тирион.
— Някои в Свободните градове смятат всички нас оттатък Тясното море за диваци — продължи рицарят. — Тези, които не ни смятат за деца, плачещи за силна бащина ръка.
— Или майчина? — „На Церсей ще й хареса това. Особено като й поднесе главата ми.“ — Ти май добре познаваш този град.
— Прекарах повечето от годината тук. Когато Старк ме прогони в изгнание, избягах в Лис с втората ми жена. Браавос щеше да ме устрои по-добре, но Линес искаше някое по-топло място. Вместо да служа на браавосите се бих с тях на Ройн, но срещу всеки сребърник, който печелех, жена ми харчеше десет. Докато се върна в Лис, си беше взела любовник, който ми каза усмихнат, че ще бъда поробен за дълг, освен ако не се откажа от нея и не напусна града. Така се озовах във Волантис… на една стъпка пред робството, без нищо освен меча и дрехите на гърба ми.
— А сега искаш да хукнеш към дома.
Рицарят си допи ейла.
— Утре ще намеря кораб. Леглото е мое. Можеш да вземеш толкова от пода, колкото ти позволят веригите. Спи, ако можеш. Ако не, брой си престъпленията. Би трябвало да ти стигнат до заранта.
„И ти имаш престъпления, за които да отговаряш, Джора Мормон“, помисли джуджето, но като че ли беше по-разумно да си премълчи.
Сир Джора окачи оръжейния си колан на един от пилоните на леглото, изрита ботушите си, издърпа ризницата си през главата и смъкна вълнените и кожени дрехи и зацапаната с пот долна риза. Мускулестото му тяло бе обрасло с черни косми. „Ако можех да го одера, щях да продам кожата му за козиняво наметало“, помисли Тирион, когато Мормон потъна в леко вмирисаното удобство на хлътналото пухено легло.
Скоро рицарят захърка, оставяйки пленника си сам с веригите му. Светлината на бледата луна се изливаше в спалнята през двата широко отворени прозореца. От площада долу се носеха звуци: пиянска песен, жалното скимтене на разгонена котка, далечният кънтеж на стомана в стомана. „Някой скоро ще умре“, помисли Тирион.
Китката му пулсираше, където бе разкъсал кожата, а от букаите не можеше да седне, още по-малко да се протегне. Най-доброто, което можеше да направи, бе да се извие настрани и да се подпре на стената. Скоро започна да не усеща дланите си. Когато се раздвижи да облекчи напрежението, усещането се върна болезнено. Наложи се да стисне зъби, за да не закрещи. Зачуди се колко ли го е заболяло баща му, когато металната стрела го прониза през слабините, какво е изпитала Шае, когато изви веригата около лъжливото й гърло, какво е изпитала Тиша, когато я изнасилваха. Страданията му изобщо не можеше да се сравнят с техните, но от това болката не ставаше по-малка. „Просто я накарай да спре.“