Сир Джора се завъртя на една страна, тъй че Тирион можеше да вижда само широкия му космат мускулест гръб. „Дори да можех да се измъкна от тези вериги, щеше да се наложи да се кача през него, за да стигна до оръжейния му колан. Ако можех да издърпам камата…“ Или можеше да опита да измъкне ключа, да отключи вратата, да се промъкне надолу по стъпалата и през гостилницата… „… и къде да ида? Нямам никакви приятели, никакви пари, дори не знам тукашния език.“
Умората най-сетне надви болките му и Тирион се унесе в неспокоен сън. Но всеки път, щом нов спазъм пронижеше прасеца му и го сгърчеше, проплакваше от болка в съня си и потреперваше във веригите си. Събуди се целият схванат и видя, че утрото се излива през прозорците ярко и златно като лъв на Ланистър. Чу отдолу виковете на продавачи на риба и тропота на обковани с желязо колелета по каменната настилка.
Джора Мормон стоеше над него.
— Ако ти смъкна халката, ще правиш ли каквото ти се каже?
— Ще включва ли танцуване? Танцуването може да се окаже малко трудно. Не си усещам краката. Може и да са ми паднали. Иначе съм твой човек. Залагам честта си на Ланистър.
— Ланистърите нямат чест. — Сир Джора все пак му разхлаби веригите. Тирион направи две колебливи стъпки и падна. Нахлулата отново в дланите му кръв изкара сълзи в очите му. Прехапа устна и рече:
— Където и да отиваме, ще трябва да ме дотъркаляш дотам.
Вместо това едрият рицар го понесе, като го надигна за веригата между китките.
Гостилницата на Търговския дом бе сумрачен лабиринт от ниши и сводове, построен около централен вътрешен двор. Диви лози хвърляха пъстри шарки по застлания с каменни плочи под и зеления и синкав мъх между камъните. Млади робини щъкаха през светлина и сянка, понесли кани с ейл, вино и някаква изстудена зелена напитка, която миришеше на мента. В този ранен утринен час бе заета само една на всеки двайсет маси.
Една бе заета от джудже. Гладко обръснато и с розови бузи, със сплъстена кестенява коса, широко чело и сплескан нос. Беше кацнало на висок стол, държеше дървена лъжица и гледаше съсредоточено в купа с овесена каша със зачервените си очи. „Грозно малко копеле“, помисли Тирион.
Другото джудже усети погледа му, вдигна глава и изпусна лъжицата.
— Той ме видя — предупреди Тирион Мормон.
— И какво от това?
— Познава ме. Знае кой съм.
— В чувал ли да те напъхам, за да не те вижда никой? — Рицарят пипна дръжката на дългия си меч. — Ако смята да се опита да те вземе, добре е дошъл.
„Добре е дошъл да умре. Каква заплаха може да е за голям мъж като тебе? Той е само джудже.“
Сир Джора зае маса в едно тихо кътче и поръча храна и пиене. Закусиха с мека питка, розов хайвер, сладка наденичка и пържени скакалци и ги отмиха с горчиво-сладък черен ейл. Тирион ядеше като невидял.
— Добър апетит имаш — отбеляза рицарят.
— Чувал съм, че храната в пъкъла е развалена. — Тирион хвърли поглед към вратата, през която току-що беше влязъл някакъв мъж, висок и изгърбен, с остра брада, оплескана в мораво. „Някой търговец от Тирос.“ С него отвън нахлуха звуци: крясъците на чайки, женски смях, гласовете на продавачите на риба. За миг му се стори, че зърна Илирио Мопатис, но беше само едно от джуджетата слонове, минало покрай входната врата.
Мормон намаза розов хайвер на парче питка и отхапа.
— Очакваш ли някого?
Тирион сви рамене.
— Никога не знаеш кого може да донесе вятърът. Истинската ми любов, призрака на баща ми, патица. — Лапна един скакалец и го схруска. — Не е лошо. Като за буболечка.
— Снощи приказките тук бяха само за Вестерос. Някакъв прокуден лорд наел Златната дружина, за да му върнат земите. Половината капитани във Волантис се стичат нагоре по реката към Волон Терис, за да му предложат корабите си.
Тирион тъкмо беше лапнал още един скакалец и за малко да се задави. „Подиграва ли ми се? Колко може да знае за Гриф и Егон?“
— Мамка му. Мислех да наема Златната дружина да ми върне Скалата на Кастърли. — „Би ли могло да е някоя маневра на Гриф, съзнателно разпространяване на лъжливи сведения? Освен ако…“ Възможно ли беше хубавото принцче да е захапало стръвта? Да ги е обърнал на запад вместо на изток, да е изоставил надеждите си да се ожени за кралица Денерис? „Да изостави драконите… би ли позволил Гриф това?“ — С радост бих те наел и теб, сир. Тронът на баща ми е мой по право. Закълни ми меча си и щом си го върна, ще те удавя в злато.