— Видях веднъж един как го удавиха в злато. Не беше хубава гледка. Ако изобщо получиш меча ми, ще е през задника ти.
— Сигурен лек против запек — каза Тирион. — Просто попитай баща ми. — Пресегна се за халбата си и загълта бавно, да прикрие онова, което може би издаваше лицето му. Трябваше да е военна хитрост, измислена да приспи подозренията на волантинците. „Качваш мъжете на борда с този лъжлив претекст и пленяваш корабите, щом излезеш в открито море. Това ли е планът на Гриф?“ Можеше да успее. Златната дружина бяха десет хиляди бойци, опитни и дисциплинирани. „Няма моряци с тях обаче. Гриф ще трябва да държи меч на гърлото на всеки, а стигнат ли Робския залив и наложи ли се да се бият…“
Слугинчето се върна.
— Вдовицата ще ви приеме следващ, благородни сир. Носите подарък за нея, нали?
— Да. Благодаря ти. — Сир Джора пъхна монета в ръката на момичето и го отпрати.
Тирион се намръщи.
— Чия вдовица?
— Вдовицата на брега. Източно от Ройн я наричат и курвата на Вогаро, макар и никога в лицето.
На джуджето не му стана по-ясно.
— А Вогаро е…?
— Слон, седем пъти триарх, много богат, сила на пристанището. Докато други строяха кораби и ги пускаха да плават, той строеше кейове и складове, уговаряше товари, обменяше пари, застраховаше собственици на кораби срещу рисковете на морето. И с роби търгуваше също. Когато една робиня му завъртя главата, креватна робиня, обучена в Юнкай в изкуството на седемте въздишки, беше голям скандал… още по-голям скандал беше, когато я освободи и я взе за съпруга. След като той умря, тя продължи начинанията му. Никой освободен не може да живее зад Черната стена, тъй че тя се принуди да продаде имението на Вогаро. Пренесе се в Търговския дом. Това беше преди трийсет и две години. Тук е и до ден-днешен. Онази зад тебе, в дъното покрай двора, приема хора на обичайната си маса. Не поглеждай натам. Сега има някой с нея. Като приключи, ще е наш ред.
— И как ще ти помогне тази стара брантия?
Сир Джора стана.
— Гледай и ще видиш. Онзи си тръгва.
Тирион скочи от стола си с дрънчене на желязо. „Това сигурно ще е поучително.“
Нещо лисиче имаше в позата на жената, седнала в ъгъла си, и нещо змийско в очите й. Бялата й коса бе толкова оредяла, че розовото на черепа прозираше. Под едното си око още носеше смътни белези от ножа, изрязал татуираните сълзи. Останките от сутрешната й храна бяха осеяли масата: глави от сардини, костилки от маслини, корички от пита. Тирион не пропусна да забележи колко добре е избрана „обичайната й маса“: плътен каменен зид зад гърба й, обрасъл с листа алков за влизания и излизания, съвършен изглед към входната врата на хана, и в същото време толкова скрита в сянката, че самата тя едва се виждаше.
Видът му предизвика усмивката на старицата.
— Джудже — измърка тя с глас колкото тих, толкова и злобен. Говореше на Общата реч със съвсем лек акцент. — Волантис е завзет от джуджета напоследък, изглежда. Това прави ли фокуси?
„Да — искаше му се да отвърне. — Дай ми арбалет и ще ти покажа любимия си.“
— Не — отвърна сир Джора.
— Жалко. Някога имах един маймун, който можеше да прави всякакви хитри номера. Твоето джудже ми напомня за него. Той ли е подаръкът?
— Не. Донесох ти ето това.
Сир Джора извади ръкавиците, които бе купил, и ги плесна на масата до другите подаръци, които вдовицата бе получила тази сутрин: сребърен бокал, красиво ветрило, направено от листа нефрит, толкова тънки, че чак прозрачни, и древна бронзова кама, изписана с руни. До такива съкровища ръкавиците изглеждаха евтини и пошли.
— Ръкавици за горкичките ми сбръчкани ръце. Колко мило. — Вдовицата не посегна да ги докосне.
— Донесох ги от Дългия мост.
— Човек може да купи какво ли не на Дългия мост. Ръкавици, роби, маймуни. — Годините бяха огънали гръбнака й и сложили старческа гърбица на гърба й, но очите й бяха бистри и черни. — Кажи сега на тази стара вдовица с какво може да ти услужи.
— Трябва ни бърз превоз на изток, до Мийрийн.
Една дума. Светът на Тирион Ланистър се преобърна с краката нагоре.
Една дума. Мийрийн. Или грешно беше чул?
Една дума. „Мийрийн, той каза Мийрийн, той ме води в Мийрийн.“ Мийрийн означаваше живот. Или поне надежда за живот.
— Защо идвате при мен? — каза вдовицата. — Не притежавам кораби.