Дрънчащата ризница отстъпи назад и посрещна атаката му с двуръчно посичане. Ако Джон не беше вдигнал щита си, щеше да му разбие гръдната броня и да му натроши половината ребра. Силата на удара го накара да се олюлее и разтърси ръката му чак до рамото. „Удря по-силно, отколкото очаквах.“ Бързината му се оказа нова неприятна изненада. Властелинът на костите нанасяше толкова удари, колкото поемаше. По принцип двуръчният меч би трябвало да е доста по-тромав от меча на Джон, но дивакът го размахваше със светкавична бързина.
Поверениците на Емет Железния завикаха окуражително за командира си в началото, но неумолимата бързина на атаката на Дрънчащата ризница бързо ги накара да замълчат. „Не може да задържи това дълго“, каза си Джон, докато спираше поредния удар. Изпъшка при сблъсъка. Макар и затъпен, големият меч пропука щита му от борово дърво и огъна железния обков. „Скоро ще се умори. Трябва.“ Джон посече към лицето на дивака и Дрънчащата ризница дръпна глава назад. Замахна към прасеца на Дрънчащата ризница, но той ловко прескочи острието. Големият меч се стовари върху рамото на Джон толкова силно, че огъна предпазителя. Джон отстъпи. Властелинът на костите тръгна след него с доволен кикот. „Той няма щит — напомни си Джон, — а този чудовищен меч е твърде тежък за париране. Би трябвало да нанасям два удара за всеки един негов.“
Но някак си не можеше, а и ударите, които нанасяше, нямаха ефект. Дивакът сякаш винаги успяваше да се отдръпне или да се плъзне настрани, тъй че дългият меч на Джон едва забърсваше покрай рамото или ръката му. Скоро усети, че отстъпва повече терен, докато се мъчеше да избегне съкрушителните посичания — и половината пъти не успяваше. Щитът му беше нацепен на трески и той го изтръска от ръката си. Пот се стичаше по лицето му и щипеше очите му под шлема. „Твърде силен е, и много бърз. И с този грамаден меч има тегло и обхват.“ Боят щеше да е по-различен, ако беше въоръжен с Дълъг нокът, но…
Шансът му се появи при следващия заден замах на Дрънчащата ризница. Джон се хвърли напред, блъсна го и двамата паднаха заедно, с оплетени крака. Стомана издрънча в стомана. Двамата изтърваха мечовете и се затъркаляха по твърдата земя. Дивакът заби коляно между краката му. Джон замахна с метален юмрук. Дрънчащата ризница по някакъв начин се озова отгоре, стиснал главата му с две ръце. Блъсна я силно в земята, след което вдигна забралото му.
— Ако имах кама, сега щеше да си с едно око по-малко — изръмжа той, преди Коня и Емет Железния да го издърпат от гърдите на лорд-командира. — Пуснете ме, врани проклети! — изрева той.
Джон се надигна с усилие на коляно. Главата му кънтеше, устата му беше пълна с кръв. Изплю я и каза:
— Хубав бой.
— Превъзнасяш се, врано. Дори не се изпотих.
— Следващия път ще се изпотиш — отвърна Джон. Ед Скръбния му помогна да се изправи и разкопча шлема му. Беше се сдобил с няколко дълбоки вдлъбнатини, които ги нямаше, когато си го сложи. — Пуснете го. — Джон хвърли шлема към Робин Скокливия.
— Милорд — рече Емет Железния, — той заплаши живота ви, всички чухме. Каза, че ако имал кама…
— Има кама. Ей я там, на колана му. — „Винаги има някой по-бърз и по-силен — беше казал веднъж сир Родрик на Джон и Роб. — Той е човекът, когото искаш да срещнеш на учебния двор, преди да си срещнал някой като него на бойното поле.“
— Лорд Сняг? — каза тих глас.
Джон се обърна и видя Клидас, застанал под рухналия свод със свитък в ръка.
— От Станис ли е? — Джон се надяваше за вест от краля. Знаеше, че Нощният страж не взима страна и че не би трябвало да го интересува кой крал ще излезе победител. Но някак си го интересуваше. — От Дълбоки лес?
— Не, милорд. — Клидас протегна свитъка. Беше плътно навит и запечатан с кръгъл твърд розов восък. „Само Дредфорт използва розов восък за печат.“ Джон смъкна ръкавицата си, взе писмото и счупи печата. Когато видя подписа, забрави за пердаха, който му беше нанесъл Дрънчащата ризница.
„Рамзи Болтън, лорд на Рогов лес“, бе изписано с едър рязък почерк. Кафявото мастило се изсипа на люспи, щом Джон го забърса с палец. Под подписа на Болтън лорд Дъстин, лейди Кервин и четирима Ризуел бяха добавили знаците и печатите си. По-груба ръка бе изрисувала великана на дома Ъмбър.
— Може ли да научим какво казва, милорд? — попита Емет Железния.
Джон не виждаше причина да не им каже.
— Ровът Кайлин е завзет. Одраните трупове на железни хора са приковани на пилони покрай кралския път. Рууз Болтън призовава всички васални лордове в Бароутън да потвърдят верността си към Железния трон и да отпразнуват женитбата на сина му за… — Сърцето му сякаш спря за миг. „Не, това е невъзможно. Тя умря в Кралски чертог, с татко!“