— Лорд Сняг? — Клидас го гледаше внимателно с мътнорозовите си очи. — Зле ли ви е? Изглеждате…
— Ще се жени за Аря Старк. Малката ми сестра. — Джон почти я видя в този момент, грозничка и недодялана, цялата чворести колене и остри лакти, с мръсно лице и чорлава коса. Щяха да измият едното и да срешат другото, не се съмняваше, но не можеше да си представя Аря в булчинска рокля, нито в леглото на Рамзи Болтън. „Колкото и да е уплашена, няма да го издаде. Ако се опита да й посегне, ще се бие с него.“
— Сестра ви — каза Емет Железния. — Колко е голяма…
„На единайсет — помисли Джон. — Още дете.“
— Нямам сестра. Само братя. Само вас.
Лейди Кейтлин щеше да се зарадва, ако чуеше тези думи. Това не ги правеше по-лесни за изричане. Пръстите му се стегнаха около пергамента. „Да можеше толкова лесно да прекършат гърлото на Рамзи Болтън.“
Клидас се покашля.
— Отговор ще има ли?
Джон поклати глава и си тръгна.
До вечерта отоците, оставени му от Дрънчащата ризница, бяха станали морави.
— Ще пожълтеят, преди да спаднат — увери той гарвана на Мормон. — Ще изглеждам жълт като Властелина на костите.
— Кости — съгласи се птицата. — Кости, кости.
Чуваше смътното мърморене на гласове отвън, но не можеше да различи думи. „Все едно са на хиляда левги оттук.“ Беше лейди Мелисандра и привържениците й край нощния им огън. Всяка привечер червената жена повеждаше привържениците си в сумрачната им молитва, за да молят червения й бог да ги преведе през тъмното. „Че нощта е тъмна и пълна с ужаси.“ След като Станис и повечето хора на кралицата бяха заминали, паството й бе намаляло доста: петдесетина от свободния народ от Къртичиното, шепата стражи, които кралят й бе оставил, може би дузина черни братя, приели червения й бог за свой.
Джон се чувстваше вдървен като шейсетгодишен. „Мрачни сънища и гузна съвест.“ Мислите му непрекъснато се връщаха към Аря. „Няма как да й помогна. Оставих всичките си близки, когато изрекох думите си. Ако някой от мъжете ми ми каже, че сестра му е в опасност, ще му отвърна, че не е негова грижа.“ Изречеше ли човек думите, кръвта му ставаше черна. „Черна като сърце на копеле.“ Веднъж бе накарал Микен да направи меч за Аря, разбойнически меч, толкова малък, че да става за ръката й. „Игла.“ Зачуди се дали още го пази. „Бодеш ги с острия му край“, беше й казал, но ако се опиташе да прободе Копелето, това можеше да струва живота й.
— Сняг — замърмори гарванът на лорд Мормон. — Сняг, сняг.
Не можеше да го понесе нито миг повече.
Извън вратата си намери Дух, дъвчеше волския кокал, за да стигне до костния мозък.
— Кога си се върнал?
Вълчището се вдигна на крака, заряза кокала и застъпва тихо след Джон.
Мъли и Бурето стояха отсам вратите, подпрени на копията си.
— Жесток студ е навън, милорд — предупреди Мъли, рошавата му червеникава брада се люшна. — Дълго ли ще сте навън?
— Не. Само да подишам въздух.
Излезе в нощта. Небето беше пълно със звезди, вятърът духаше отривист покрай Вала. Дори луната изглеждаше студена: цялото й лице беше настръхнало. Първият порив го подхвана, сряза го през пластовете вълна и кожа и зъбите му затракаха. Закрачи през двора в челюстите на свирепия вятър. Наметалото му заплющя. Дух вървеше след него. „Къде отивам? Какво правя?“ Черен замък беше затихнал и смълчан, залите и кулите му тъмни. „Седалището ми — помисли Джон Сняг. — Моят замък, моят дом, моята власт. И развалина.“
В сянката на Вала вълчището се отърка в пръстите му. За кратък миг нощта оживя от хиляди миризми и Джон Сняг чу пращенето на ледената кора по преспите стар сняг. Някой беше зад него, усети той изведнъж. Някой, който миришеше топло като летен ден.
Когато се обърна, видя Игрит.
Стоеше под почернелите камъни на Кулата на лорд-командира, загърната в мрак и в спомен. Лунната светлина бе в косата й, червената й коса, целуната от огън. Сърцето на Джон скочи чак в гърлото му.
— Игрит — промълви той:
— Лорд Сняг. — Гласът беше на Мелисандра.
Той се стресна.
— Лейди Мелисандра. Припознах се… — „Нощем всички халати са сиви.“ И все пак нейният изведнъж стана червен. Не разбираше как е могъл да я сбърка с Игрит. Беше по-висока, по-слаба, по-възрастна, въпреки че лунната светлина бе отмила години от лицето й. Мъгла са вдигаше от ноздрите й и от белите й длани, голи в нощта. — Ще ви замръзнат пръстите — предупреди Джон.