— Ако това е волята на Р’хлор. Силите на нощта не могат да докоснат човек, чието сърце е окъпано в святия огън на бога.
— Сърцето ви не ме засяга. Само ръцете ви.
— Само сърцето е важно. Не се отчайвай, лорд Сняг. Отчаянието е оръжие на врага, чието име не бива да се споменава. Сестра ти не е изгубена за теб.
— Нямам сестра. — Думите режеха като ножове. „Какво знаеш за сърцето ми, жрице? Какво знаеш за сестра ми?“
Мелисандра го погледна насмешливо.
— Как се казва тази мъничка сестра, която нямаш?
— Аря. — Гласът му бе дрезгав. — Не ми е родна сестра всъщност…
— Защото си незаконороден. Не съм забравила. Виждала съм сестра ти в пламъците си, бяга от тази женитба, която са й устроили. Идва тук, при теб. Момиче в сиво на умиращ кон, виждала съм го ясно като ден. Все още не се е случило, но ще се случи. — Погледна Дух. — Може ли да докосна твоя… вълк?
Това притесни Джон.
— По-добре не.
— Няма да ме нарани. Наричаш го Дух, нали?
— Да, но…
— Дух. — Мелисандра изрече думата като песен.
Вълчището застъпва към нея. Настръхнало. Обиколи я в кръг и я подуши. Когато му протегна ръката си, той помириса и нея, след това пъхна нос между пръстите й.
Дъхът на Джон излезе на бяло облаче.
— Не винаги е толкова…
— … топъл? Топлото зове топло, Джон Сняг. — Очите й бяха две червени звезди, грейнали в тъмното. Рубинът на гърлото й блесна, трето око, засияло по-ярко от другите. Джон беше виждал очите на Дух да грейват по същия начин, когато уловяха светлината както трябва.
— Дух — повика го той. — При мен.
Вълчището се извърна към него все едно, че бе непознат.
Джон се намръщи невярващо.
— Това е… странно.
— Мислиш ли? — Тя коленичи и почеса Дух зад ухото. — Вашият Вал е странно място, но тук има сила, стига да си готов да я използваш. Сила в теб и в този звяр. Съпротивляваш й се и това е грешката ти. Прегърни я. Използвай я.
„Аз не съм вълк“, помисли той.
— И как да направя това?
— Мога да ти покажа. — Мелисандра обгърна Дух с нежната си ръка и вълчището заблиза лицето й. — Господарят на Светлината в своята мъдрост ни е създал мъж и жена, две части на по-велико цяло. В съединяването ни има сила. Сила да се създава живот. Сила да се твори светлина. Сила да се хвърлят сенки.
— Сенки. — Думата му се стори по-мрачна, щом я изрече.
— Всеки човек, който върви по земята, хвърля сянка над света. Някои са тънки и слаби, други са дълги и тъмни. Погледни зад себе си, Джон Сняг. Луната те е целунала и е врязала сянката ти върху леда двайсет стъпки висока.
Джон погледна през рамо. Сянката беше там, точно както тя каза, очертана в лунната светлина на Вала. „Момиче в сиво, на умиращ кон — помисли той. — Идва тук, при теб. Аря.“ Обърна се отново към червената жрица. Усещаше топлината й. „Има сила в нея.“ Мисълта го споходи неканена, сграбчи го с железните си зъби, но не държеше да се чувства задължен към тази жена, дори заради малката си сестра.
— Дала ми каза нещо веднъж. Сестрата на Вал, жената на Манс Райдър. Каза, че чародейството е меч без дръжка. Няма безопасен начин да го хванеш.
— Мъдра жена. — Мелисандра стана и червеният й халат зашумя във вятъра. — Но един меч без дръжка все пак е меч, а един меч е нещо чудесно, когато си обкръжен от врагове навсякъде. Чуй ме сега, Джон Сняг. Девет врани отлетяха в бялата гора да потърсят твоите врагове. Трима от тях са мъртви. Още не са умрели, но смъртта им ги чака там, и те яздят към нея. Ти ги прати да бъдат твоите очи в тъмното, но ще са без очи, когато се върнат при тебе. Видях бледите им мъртви лица в пламъците си. Празни дупки, от които плаче кръв. — Избута назад червената си коса и червените й очи блеснаха. — Не ми вярваш. Ще ми повярваш. Цената на тази вяра ще са три живота. Малка цена, която трябва да заплатиш за мъдрост, би казал някой… но не и тази, която ти трябваше да платиш. Спомни си това, когато видиш слепите лица на своите мъртви. И дойде ли този ден, вземи ръката ми. — Мъглата се вдигаше от бялата й плът и за миг сякаш бели вълшебни пламъци заиграха около пръстите й. — Вземи ръката ми — повтори тя — и ми позволи да спася сестра ти.