— Ваше сияние…
— Не, казах.
Бръснатото теме се намръщи и грозното му лице стана още по-грозно.
— Грешка. Великият господар Хиздар разиграва ваше величество. Змия ли искате в леглото си?
„Даарио искам в леглото си, но го отпратих заради тебе и хората ти.“
— Може да продължиш да следиш Хиздар зо Лорак, но без да пострада. Ясно ли е?
— Не съм глух, ваше величество. Ще се подчиня. — Скааз извади от ръкава си свитък. — Ваше величество би трябвало да погледне това. Списък на всички мийрийнски кораби в блокадата, с техните капитани. Велики господари до един.
Дани прочете свитъка. Бяха изредени всички управляващи фамилии на Мийрийн: Хазкар, Мерек, Квазар, Зак, Раздар, Газийн, Пал, дори Резнак и Лорак.
— Какво да правя с този списък?
— Всеки в този списък има роднини в града. Синове и братя, жени и дъщери, майки и бащи. Разрешете моите Бронзови зверове да ги задържат. Животът им ще ви върне тези кораби.
— Ако пратя Бронзовите зверове в пирамидите, това ще означава открита война в града. Трябва да се доверя на Хиздар. Трябва да се надявам на мир. — Дани поднесе свитъка над една от свещите и огънят подхвана имената. Скааз я гледаше навъсено.
След това сир Баристан й каза, че брат й Регар щял да се гордее с нея. Дани си спомни думите, изречени от сир Джора в Ащапор: „Регар се бори храбро, Регар се бори благородно, Регар се бори достойно. И Регар умря.“
Когато слезе долу в пурпурната мраморна зала, я завари почти празна.
— Никакви молители ли няма днес? — попита Дани Резнак мо Резнак. — Никой, който да иска правосъдие или сребро за овца?
— Не, ваше величество. Градът е уплашен.
— Няма от какво да ги е страх.
Но имаше много и много за страх, както научи още същата вечер. Докато младите й заложници Миклаз и Кезмя поднасяха скромната й вечеря, супа от есенни зеленчуци и джинджифил, Ирри влезе, за да й съобщи, че Галаза Галаре е дошла с три Сини грации.
— Сив червей също е дошъл, халееси. Молят да поговорят с вас, много спешно.
— Доведи ги в залата ми. И повикай Резнак и Скааз. Зелената грация каза ли за какво е?
— За Ащапор — отвърна Ирри.
Сив червей започна разказа:
— Излезе от утринните мъгли, ездач на бяла кобила, издъхващ. Кобилата му залиташе, когато се приближи до градските порти, хълбоците й бяха розови от кръв и пяна, очите й се въртяха от ужас. Ездачът й извика: „Тя гори, тя гори!“, и падна от седлото. Този го пратиха и се разпореди ездачът да бъде отнесен при Сините грации. Когато слугите ви го пренесоха през портите, извика отново: „Тя гори.“ Под токара си беше скелет, само кости и гореща плът.
Една от Сините грации продължи разказа:
— Неопетнените донесоха този човек в храма и там го съблякохме и окъпахме в хладка вода. Дрехите му бяха оцапани, а сестрите ми намериха половин стрела в бедрото му. Макар да беше счупил пръчката, върхът бе останал в него и раната беше забрала, заразила го беше с отровите си. Умря след час, като все още викаше: „Тя гори.“
— Тя гори — повтори Денерис. — Коя е тя?
— Ащапор, ваше сияние — каза друга от Сините грации. — Столицата. Той самият го каза, веднъж. Каза: „Ащапор гори.“
— Може да е бълнувал в треската си.
— Ваше сияние говори мъдро — каза Галаза Галаре, — но Езара видя още нещо.
Синята грация, наречена Езара, скръсти ръце и промълви:
— Кралице. Треската му не беше причинена от стрелата. Беше се изпуснал, не веднъж, а многократно. Петната стигаха до коленете му и в изпражненията му имаше засъхнала кръв.
— Конят му е бил с разкървавени хълбоци, каза Сив червей.
— Вярно е, ваше величество — потвърди евнухът. — Бялата кобила беше в кръв от шпорите му.
— Може и да е така, ваше сияние — каза Езара, — но тази кръв беше смесена с изпражненията му. Беше оцапала долните му дрехи.
— Червата му кървяха — заяви Галаза Галаре.
— Не можем да сме сигурни — добави Езара, — но може би Мийрийн има по-голям повод за страх от копията на Юнкай.
— Трябва да се молим — каза Зелената грация. — Боговете ни пратиха този човек. Идва като предвестник. Идва като знак.
— Знак за какво? — попита Дани.
— Знак за божи гняв и за гибел.
Не искаше да повярва на това.