— Той е най-обикновен човек. Болен човек със стрела в крака. Кон го е донесъл тук, не бог. — „Бяла кобила.“ Дани рязко стана. — Благодаря ви за съвета и за всичко, което сте направили за горкия човек.
Зелената грация целуна пръстите й, преди да напусне.
— Ще се молим за Ащапор.
„И за мен. О, молете се за мен.“ Ако Ащапор беше паднал, не оставаше нищо, което да попречи на Юнкай да тръгне на север. Обърна се към сир Баристан.
— Пратете конници в хълмовете да намерят моите кръвни ездачи. Призовете Кафявия Бен и Вторите синове също да се върнат.
— И Бурните врани ли, ваше величество?
„Даарио.“
— Да. Да. — Само преди три нощи беше сънувала Даарио, че лежи мъртъв край пътя, зяпнал невиждащ в небето, докато враните се бият над трупа му. В други нощи се мяташе неспокойно в леглото, представяше си, че я е предал, както беше предал приятелите си капитани в Бурните врани. „Донесе ми главите им.“ Ами ако беше отвел дружината си в Юнкай, за да я продаде за гърне злато? „Не би направил това. Нали?“ — Бурните врани също. Прати ездачи след тях веднага.
Вторите синове се върнаха първи, осем дни след като кралицата изпрати призива си. Когато сир Баристан й каза, че капитанът й желае да говори с нея, за миг си помисли, че е Даарио, и сърцето й подскочи. Но капитанът, за когото говореше той, се оказа Бен Плум Кафявия.
Кафявия Бен имаше нашарено от белези обветрено лице, кожа с цвета на стар тик, бяла коса и бръчки в ъгълчетата на очите. Дани толкова се зарадва, като видя коравото му кафяво лице, че го прегърна. Той весело присви очи.
— Чух приказки, че ваше величество ще си взима съпруг, но никой не ми каза, че ще съм аз. — Двамата се засмяха на възмутеното ломотене на Резнак, но смехът секна, когато Кафявия Бен каза: — Заловихме трима ащапорци. Ще е добре ваше величество да ги изслуша.
— Доведи ги.
Дани ги прие сред великолепието на дворцовата си зала с високите свещи, запалени между мраморните колони. Като видя, че ащапорците са примрели от глад, веднага поръча да им донесат храна. Тримата бяха единствените оцелели от петнайсетината, напуснали заедно Червения град: тухлар, тъкачка и обущар.
— Какво е сполетяло останалите от групата ви? — попита кралицата.
— Избити — отвърна обущарят. — В хълмовете северно от Ащапор вилнеят наемници на Юнкай. Ловят и избиват избягалите от пламъците.
— Значи градът е паднал? Стените му бяха дебели.
— Така е — каза тухларят, изгърбен мъж с насълзени очи. — Но бяха стари и се ронеха.
Тъкачката вдигна ръка.
— Всеки ден си казвахме, че драконовата кралица се връща. — Имаше мътни посърнали очи и изпито и тясно лице. — Клеон ви е повикал, казваха, и вие идвате.
„Повика ме — помисли Дани. — Това поне е вярно.“
— Извън стените ни юнкайците жънеха посевите ни и колеха добитъка ни — продължи обущарят. — Вътре гладувахме. Ядяхме котки, плъхове и суха кожа. Конската кожа беше пиршество. Крал Главорез и Кралица Курва се обвиняваха взаимно, че пируват с плътта на убитите. Мъже и жени се събираха тайно да хвърлят жребий и да ядат плътта на този, който извади черното камъче. Пирамидата на Наклоз беше плячкосана и опожарена от тези, които твърдяха, че Кразнис мо Наклоз е виновен за всичките ни беди.
— Други обвиняваха вас — рече тъкачката, — но повечето все още ви обичахме. „На път е“, казвахме си един на друг. „Иде, повела голямо воинство, с храна за всички.“
„Едва мога да изхраня своите хора. Ако бях тръгнала към Ащапор, щях да загубя Мийрийн.“
Обущарят разказа как тялото на Краля касапин било изкопано от гроба и облечено в медна броня, след като Зелената грация на Ащапор я споходило видение, че той ще ги освободи от юнкайците. Брониран и вмирисан, Клеон Велики бил вързан на гърба на примрял от глад кон, за да поведе останките от новите Неопетнени на излаз, но влезли право в железните зъби на легион от Нов Гхиз и били избити до последния мъж.
— След това Зелената грация беше набучена на кол на Площада на наказанието и оставена там, докато издъхне. В пирамидата на Улхор оцелелите си направиха голям пир, който продължи половината нощ, и поляха последната си храна с отровно вино, за да не се събуди никой на заранта. Скоро след това дойде болестта, „кървавото течение“, дизентерия, която уби три четвърти от хората, докато накрая тълпа умиращи обезумя и изби стражите на главната порта.
Старият тухлар се намеси:
— Не. Онова беше работа на здрави хора, бягаха да се спасят от дизентерията.