„Децата ми.“
— Те идват тук за помощ. За утеха и закрила. Не можем да им обърнем гръб.
Сир Баристан се намръщи.
— Ваше величество, знам как кървавото течение е унищожавало цели армии, ако бъде оставено да се разпространи необуздано. Сенешалът е прав. Не можем да приемем ащапорците в Мийрийн.
Дани го погледна безпомощно. Добре, че драконите не плачеха.
— Както кажете тогава. Ще ги задържим извън стените, докато това… това проклятие не заглъхне. Устройте им лагер край реката, западно от града. Ще им пратим каквато храна можем. Вероятно бихме могли да отделим здравите от болните. — Всички я гледаха. — Да се повтарям ли ще ме карате? Вървете и направете каквото ви заповядах. — Дани стана, мина покрай Кафявия Бен и се изкачи по стъпалата към утешителната самота на терасата си.
Двеста левги разделяха Мийрийн от Ащапор, но й се стори, че небето е по-тъмно на югозапад, зацапано и мъгливо от дима на умиращия Червен град. „Тухла и кръв съградиха Ащапор, и тухла и кръв е народът му.“ Старият стих прокънтя в главата й. „Пепел и кост е Ащапор, и пепел и кост е народът му.“ Опита се да си спомни лицето на Ерое, но чертите на мъртвото момиче непрекъснато се разпадаха.
Когато най-сетне се обърна, сир Баристан стоеше до нея, загърнат в бялото си наметало срещу вечерния хлад.
— Можем ли да се бием все пак? — попита тя.
— Хората винаги могат да се бият, ваше величество. По-скоро попитайте дали можем да победим. Умирането е лесно, но победата идва трудно. Вашите освободени не са достатъчно обучени и не са пускали кръв. Наемниците ви преди служеха на враговете ви, а обърне ли веднъж човек плаща си, няма да се поколебае да го обърне отново. Имате два дракона, които не може да бъдат обуздани, и трети, който навярно сте загубили. Отвъд тези стени единствените ви приятели са лхазарите, които не си падат по войните.
— Стените ми са силни обаче.
— Не по-силни, отколкото когато бяхте извън тях. А Синовете на Харпията са отсам стените с нас. Също и Великите господари, както тези, които не убихте, така и синовете на тези, които убихте.
— Знам. — Кралицата въздъхна. — Какво ме съветвате, сир?
— Битка — отвърна сир Баристан. — Мийрийн е претъпкан и пълен с гладни гърла, а вие имате твърде много врагове вътре. Боя се, че не можем да издържим дълго на обсада. Позволете да срещна врага, докато идва на север, на терен по мой избор.
— Да срещна врага — повтори тя. — С освободените, които нарекохте недостатъчно обучени и непускали кръв.
— Всички сме били така в началото, ваше величество. Неопетнените ще им помогнат да се стегнат. Ако имах петстотин рицари…
— Или пет. А ако ви дам Неопетнените, ще ми останат само Бронзовите зверове да държат Мийрийн. — След като сир Баристан не го оспори, Дани затвори очи. „Богове — замоли се, — взехте хал Дрого, който беше моето слънце и звезди. Взехте храбрия ни син, преди да е вдишал. Получихте си кръвния дар от мен. Помогнете ми сега, моля ви. Дайте ми мъдростта да видя пътя напред и силата да направя каквото трябва, за да опазя децата си.“
Боговете не отвърнаха.
Когато отново отвори очи, Дани каза:
— Не мога да надвия двама врагове, един отвътре и един отвън. Ако искам да опазя Мийрийн, трябва да имам града зад себе си. Целия град. Трябва ми… трябва ми… — Не можеше да го изрече.
— Ваше величество? — попита тихо сир Баристан.
„Една кралица не принадлежи на себе си, а на своя народ.“
— Трябва ми Хиздар зо Лорак.
Мелисандра
Никога не беше истински тъмно в покоите на Мелисандра.
На перваза на прозореца й горяха три свещи, да държат навън ужасите на нощта. Други четири мъждукаха до леглото й, по две от всяка страна. Огънят в огнището гореше ден и нощ. Първият урок, който научаваха тези, които щяха да й служат, бе, че огънят не трябва никога, никога да се оставя да угасне.
Червената жрица затвори очи и изрече молитва, а след това отново ги отвори, с лице към огъня в огнището. „Още веднъж.“ Трябваше да е сигурна. Много жреци и жрици преди нея се бяха проваляли заради лъжливи видения — бяха виждали това, което им се иска, а не каквото е изпратил Господарят на Светлината. Станис отиваше на юг към гибел, кралят, понесъл на раменете си съдбата на света, Азор Ахаи прероденият. Р’хлор, разбира се, щеше да й прати видение за онова, което го очакваше. „Покажи ми Станис, боже — замоли се тя. — Покажи ми твоя крал, твоето оръжие.“