Образите заиграха пред нея, златни и пурпурни, мъждукащи, оформящи се, стапящи се и разтварящи се един в друг, странни очертания, ужасяващи и примамливи. Видя отново безоките лица, зяпнали към нея с празни кухини, от които сълзеше кръв. После кулите до морето, рухващи под напора на тъмния прилив, надигнал се от дълбините. Сенки във форма на черепи, черепи, разпадащи се в мъгла, тела, сплетени в похотлива страст, гърчеха се, обръщаха се и се дращеха с нокти. Зад завеси от огън огромни крилати сенки кръжаха под безмилостно синьо небе.
„Момичето. Трябва отново да намеря момичето, сивото момиче на умиращия кон.“ Джон Сняг щеше да очаква това от нея, и то скоро. Нямаше да е достатъчно да каже, че момичето бяга. Той щеше да иска повече, щеше да поиска да знае кога и къде, а тя нямаше отговор. Беше видяла момичето само веднъж. „Момиче сиво като пепел. Докато гледах, се разпадна и се отвя.“
В огнището се оформи лице. „Станис?“, помисли тя само за миг… но не, тези черти не бяха неговите. „Дървено лице, бяло като труп.“ Това ли беше врагът й? Хиляда червени очи заплуваха в надигащите се пламъци. „Той ме вижда.“ До него момче с вълче лице отметна глава и зави.
Червената жрица потръпна. Кръв потече по бедрото й, черна и димяща. Огънят беше в нея, болка, екстаз, изпълваше я, раздираше я, преобразяваше я. Тръпки зной зашариха по кожата й, настойчиви като любяща длан. Странни гласове я зовяха от отдавна отминали дни. „Мелъни“, чу тя женски вик. Мъжки глас извика: „Жребий седми.“ Плачеше и сълзите й бяха пламък. И все пак го пиеше.
От тъмно небе западаха снежинки, а насреща им се вдигна пепел, сивото и бялото закръжиха едно около друго, а огнени стрели се извиха в дъга над дървена стена, и мъртви същества се тътреха безшумно в студа, под огромна сива стръмнина, където в сто пещери горяха огньове. После вятърът се усили и бялата мъгла зафуча, неописуемо студена, и огньовете угаснаха един след друг. След това останаха само черепите.
„Смърт — помисли Мелисандра. — Черепите са смърт.“
Пламъците пращяха тихо и в пращенето им тя чу изшепнато името Джон Сняг. Лицето му заплува пред нея, очертано в езици от червено и оранж, появяваше се и изчезваше отново, сянка, едва видима зад пърхаща завеса. Беше ту човек, ту вълк, ту отново човек. Но черепите също бяха тук, черепите бяха навсякъде около него. Мелисандра бе виждала тази опасност преди, опитвала се беше да предупреди момчето за нея. „Врагове, навсякъде около него, ками в тъмното.“ Той не искаше да я послуша.
Неверниците никога не слушаха, преди да е станало много късно.
— Какво виждате, милейди? — попита тихо момчето.
„Черепи. Хиляда черепи и момчето копеле отново. Джон Сняг.“ Всеки път, щом я попитаха какво вижда в пламъците, Мелисандра отвръщаше:
— Много и много.
Но виждането не бе така просто, както предполагаха тези думи. Беше изкуство и като всички изкуства изискваше усвояване, дисциплина, учене. „Болка. Това също.“ Р’хлор говореше на избраниците си чрез благословен огън, на език от пепел, въглен и гърчещ се пламък, който само бог можеше да схване напълно. Мелисандра бе упражнявала изкуството си безчет години и бе заплатила цената. Нямаше никой, дори в ордена й, с нейното умение да вижда тайните, полуразкрити и полускрити в светите пламъци.
Но сега като че ли дори не можеше да намери своя крал. „Моля се да зърна Азор Ахаи, а Р’хлор ми показва само Сняг.“
— Деван — извика тя. — Вода. — Гърлото й бе пресъхнало и раздрано.
— Да, милейди. — Момчето й наля чаша от каменната кана до прозореца и й я донесе.
— Благодаря. — Мелисандра отпи, преглътна и го удостои с усмивка. Това го накара да се изчерви. Момчето бе наполовина влюбено в нея, знаеше тя. „Страхува се от мен, желае ме и ме боготвори.“
При все това Деван не беше доволен, че е тук. Беше се гордял много, че служи като скуайър на крал, и се беше почувствал уязвен, когато Станис му заповяда да остане в Черен замък. Като на всяко момче на неговата възраст главата му беше пълна с мечти за слава: несъмнено си беше представял храбростта, която е щял да прояви при Дълбоки лес. Други момчета на неговите години бяха заминали на юг да служат като скуайъри на кралските рицари и да влизат в битка редом с тях. Това, че Деван бе оставен тук, сигурно му се бе видяло като укор, наказание за някакъв негов провал или може би за провал на баща му.