Всъщност беше тук, защото Мелисандра бе помолила за него. Четирите най-големи сина на Давос Държеливия бяха загинали в битката на Черната вода, когато кралският флот бе погълнат от зелен огън. Деван беше петият поред и щеше да е в по-голяма безопасност тук с нея, отколкото до краля. Лорд Давос нямаше да й благодари за това, не повече, отколкото самото момче, но според нея Държеливия бе понесъл достатъчно скръб. Колкото и подведен да беше, верността му към Станис бе несъмнена. Беше го видяла в пламъците.
Деван беше схватлив, умен и способен, което трудно можеше да се каже за повечето от свитата й. Станис бе оставил десетина от мъжете си, за да й служат, когато замина на юг, но повечето от тях бяха безполезни. Негово величество се нуждаеше от всеки меч, тъй че можеше да остави само старци и сакати. Един беше ослепял от удар в главата в битката край Вала, друг окуцял, когато падащият му кон му строшил краката. Сержантът й беше загубил ръка от кривак на великан. Трима от охраната й бяха скопци, кастрирани от Станис за изнасилване на дивачки. Имаше освен това двама пияници и един страхливец. Последният трябваше да са го обесили, както бе признал самият крал, но произлизаше от благородна фамилия, а баща му и братята му бяха верни поддръжници на Станис от самото начало.
Това, че имаше охрана, несъмнено щеше да принуди черните братя да се отнасят почтително, знаеше червената жрица, но никой от мъжете, дадени й от Станис, нямаше да е от голяма полза, ако изпаднеше в опасност. Беше все едно. Мелисандра от Асшаи не се боеше за себе си. Р’хлор щеше да я защити.
Отпи още глътка вода, остави чашата, примигна, протегна се и стана от стола си. Мускулите й бяха схванати и сковани. След толкова дълго взиране в пламъците й трябваха няколко мига, за да се приспособи към сумрака. Очите я смъдяха, но ако ги разтъркаше, щеше да стане само по-лошо.
Видя, че огънят е догорял.
— Деван, още дърва. Кой час е?
— Почти призори, милейди.
„Призори. Още един ден ни е даден, слава на Р’хлор. Ужасите на нощта отстъпват.“ Беше прекарала нощта в стола си край огъня, както правеше често. След като Станис замина, почти не лягаше в леглото. Нямаше време да спи, с бремето на света на раменете й. А се страхуваше да сънува. „Спането е малка смърт, сънищата са шепотът на Другия, който иска да ни завлече всички във вечната си нощ.“ Предпочиташе да седи, окъпана в червеното сияние на блажените пламъци на своя бог, със зачервени страни от вълните топлина, като от целувки на любим. Някои нощи задрямваше, но никога за повече от час. Един ден, молеше се Мелисандра, нямаше изобщо да спи. Един ден щеше да се освободи от сънищата. „Мелъни — помисли си. — Жребий седми.“
Деван хвърли нови цепеници в огъня и пламъците заподскачаха отново, настървени и буйни, прогониха сенките в ъглите на стаята и погълнаха всички нежелани сънища. „Мракът отстъпва отново… за малко. Но отвъд Вала врагът става все по-силен и ако спечели, зората никога повече няма да дойде.“ Зачуди се дали бе видяла наистина неговото лице, взряно в нея от пламъците. „Не. Със сигурност не. Образът му би трябвало да е много по-страшен от онова, студен, черен и твърде ужасен, за да може който и да е човек да го види и да остане жив.“ Беше видяла дървения мъж обаче, а момчето с вълчето лице… бяха негови слуги сигурно… негови поборници, както Станис беше неин.
Отиде до прозореца и отвори капаците. На изток бе започнало да изсветлява, но утринните звезди все още висяха в катраненочерното небе. Черен замък вече бе започнал да се раздвижва, мъже с черни наметала бяха тръгнали през двора да закусят с паница каша, преди да сменят братята си горе на Вала. Няколко снежинки прехвърчаха покрай отворения прозорец, понесени от вятъра.
— Желае ли милейди да закуси? — попита Деван.
„Храна. Да, трябва да ям.“ Някои дни забравяше. Р’хлор й осигуряваше всичката храна, от която се нуждаеше тялото й, но това бе най-добре да се прикрива от смъртни хора.
Джон Сняг й трябваше, не пържен хляб и бекон, но нямаше смисъл да праща Деван при лорд-командира. Той нямаше да се отзове на поканата й. Сняг все още живееше зад оръжейната, в две скромни стаи, заемани преди това от покойния ковач на Стража. Може би не се смяташе за достоен за Кралската кула, или просто не го интересуваше. Това беше грешката му, лъжливото смирение на младостта, което само по себе си беше вид гордост. Никога не е разумно за един владетел да отбягва украсите на властта, защото самата власт в немалка степен произтича от тези украси.
Но момчето не беше и съвсем наивно. Беше достатъчно разумен, за да не идва в покоите на Мелисандра като молител, и настояваше тя да ходи при него, ако й се наложи да говорят. Най-често, когато отидеше, я държеше да чака или отказваше да я види. Това поне беше хитро.