Напоследък господарят му бе принуден да се въздържа, защото Бароутън беше пълен с хора, от които домът Болтън се нуждаеше, а Рамзи знаеше, че трябва да внимава в компанията на Дъстин, Ризуел и неговите дребни лордове. С тях винаги беше вежлив и усмихнат. Какъв беше зад затворените врати, беше друг въпрос.
Рамзи Болтън бе облечен както подобаваше за владетеля на Рогов лес и наследник на Дредфорт. Мантията му бе съшита от вълчи кожи и закопчана против есенния студ с пожълтели вълчи зъби на дясното му рамо. На едното си бедро носеше фалкион с дебело и тежко като сатър острие; на другото — дълга кама и малък извит нож за дране, остър като бръснач. И трите оръжия имаха еднакви дръжки от пожълтяла кост.
— Смрад — извика негово благородие от гърба на Кръв, — смърдиш. Мога да те надуша през целия двор.
— Знам, милорд — трябваше да отвърне Смрад. — Моля да ми простите.
— Донесох ти подарък. — Рамзи се извърна, посегна зад себе си, откачи нещо от седлото и го хвърли. — Дръж!
С веригите, букаите и без липсващите пръсти Смрад беше по-тромав, отколкото преди да научи името си. Главата удари сакатите му ръце, отскочи и падна в краката му сред дъжд от личинки. Беше толкова зацапана със засъхнала кръв, че бе неразпознаваема.
— Казах ти да държиш — викна Рамзи. — Вдигни я.
Смрад се опита да вдигне главата за ухото. Нищо не стана. Плътта беше позеленяла и загнила и ухото се откъсна между пръстите му. Малкия Уолдър се изсмя, след миг всички останали мъже също се смееха.
— О, я го оставете — каза Рамзи. — Просто се погрижи за Кръв. Здраво го яздих копелето.
— Да, милорд. Веднага. — Смрад забърза към коня, като остави отрязаната глава за кучетата.
— Днес миришеш на свински лайна, Смрад — каза Рамзи.
— При него това е подобрение — подхвърли с усмивка Деймън Потанцувай за мен, докато навиваше бича си.
— Можеш и за моя кон да се погрижиш, Смрад — каза Малкия Уолдър. — И за коня на малкия ми братовчед също.
— За моя сам мога да се погрижа — рече Големия Уолдър. Малкия Уолдър беше станал най-доброто момче на лорд Рамзи и с всеки ден ставаше все повече като него, но по-малкият Фрей бе направен от друго тесто и рядко се включваше в игрите и жестокостите на братовчед си.
Смрад не обърна внимание на скуайърите. Поведе Кръв към конюшните, като подскачаше настрана при всеки опит на жребеца да го ритне. Ловците влязоха в залата, освен Бен Кокалите, който викаше на кучетата да спрат да се бият над отрязаната глава.
Големия Уолдър влезе в конюшнята след него, повел коня си. Смрад го погледна крадешком, докато махаше юздечката на Кръв.
— Кой беше? — попита тихо, за да не чуят другите коняри.
— Никой. — Големия Уолдър смъкна дисагите от сивушкото. — Старец, когото срещнахме на пътя. Караше старата си коза и четири ярета, нищо повече.
— Негово благородие го уби заради козите?
— Негово благородие го уби, защото го нарече лорд Сняг. Козите бяха добри обаче. Издоихме майката, а яретата опекохме.
„Лорд Сняг.“ Смрад кимна. Веригите му подрънкваха, докато се бореше с каишките на седлото на Кръв. „Под каквото и да е име, Рамзи не е човек, край когото да си, когато е гневен. Или когато не е.“
— Намерихте ли братовчедите си, милорд?
— Не. Не съм се и надявал. Те са мъртви. Лорд Виман е наредил да ги убият. И аз щях да го направя на негово място.
Смрад си замълча. Някои неща не беше безопасно да се казват дори в конюшнята. Една погрешна дума можеше да му струва още един пръст от крака, даже от ръката. „Не езика ми обаче. Никога няма да ми вземе езика. Обича да слуша как го моля да ми спести болката. Обича да ме принуждава да го правя.“
Ездачите се бяха задържали шестнайсет дни на лова, само с корав хляб и солено телешко за ядене, ако не се брояха яретата, тъй че лорд Рамзи заповяда тази вечер да вдигнат пир в чест на връщането му в Бароутън. Домакинът им, побелелият еднорък дребен лорд Харууд Стаут, беше достатъчно благоразумен, за да не му откаже, макар че килерите му с храна вече бяха почти опразнени. Смрад беше чул слугите на Стаут да мърморят как Копелето и хората му изчерпват зимните им запаси.
— Щял да ляга с момиченцето на лорд Едард, казват — оплака се готвачката на Стаут, без да знае, че Смрад я слуша, — но ние ще сме наебаните, като дойдат снеговете, помнете ми думата.
И все пак лорд Рамзи бе обявил пир, тъй че трябваше да се пирува. Поставиха маси на дървени магарета в залата на Стаут, заклаха вол и вечерта, щом слънцето се скри, върналите се с празни ръце ловци ядоха печено и ребра, ечемичен хляб и яхния с моркови и грах и поливаха всичко с обилни количества ейл.