— Не — настоя той с изтънял глас. — Не, само тези дрехи искам. Дрехите на Смрад. Аз съм Смрад, римува се с дерат. — Сърцето му биеше като барабан, гласът му бе изтънял до уплашено писукане. — Не искам баня. Моля ви, м’лорд, не ми взимайте дрехите.
— Няма ли да ни позволиш да ги изперем поне?
— Не. Не, м’лорд. Моля ви! — Притисна туниката си с две ръце до гърдите си и се изгърби в седлото, почти уплашен, че Рууз Болтън може да заповяда на охраната си да му смъкнат дрехите още тук, на улицата.
— Както искаш. — Светлите очи на Болтън изглеждаха празни на лунната светлина, сякаш зад тях нямаше никой. — Не ти мисля злото, знаеш ли. Дължа ти много и много.
— Нима? — Нещо в него крещеше: „Това е капан, той си играе с теб, синът е просто сянката на бащата.“ Лорд Рамзи непрекъснато си играеше с надеждите му. — Какво… какво ми дължите, м’лорд?
— Севера. Старките бяха свършили и орисани в нощта, когато взе Зимен хребет. — Махна небрежно с бледата си ръка. — Всичко това е само дърлене над плячката.
Краткото им пътуване свърши при дървените стени на Бароу Хол. На четвъртитите му кули се вееха знамена: одраният мъж на Дредфорт, бойната брадва на Кервин, боровете на Толхарт, тритонът на Мандърли, кръстосаните ключове на стария лорд Локи, великанът на Ъмбър и каменната ръка на Флинт, лосът на Рогов лес. За Стаут шеврон в червено и златно, за Слейт сиво поле в двойна бяла рамка. Четири конски глави показваха присъствието на Ризуел от Ручеите: една сива, една черна, една златна, една кафява. Шегуваха се, че Ризуел така и не могли да се разберат за цвета на герба си. Над тях се вееше еленът и лъвът на момчето, което седеше на Железния трон на хиляда левги оттук.
Конярчета притичаха да вземат конете им.
— Насам — каза лорд Болтън и го поведе към цитаделата, където знамената бяха на покойния лорд Дъстин и овдовялата му жена. Неговото показваше корона с шипове над кръстосани дълги брадви; нейното добавяше към същия герб златната конска глава на Родрик Ризуел.
Докато се изкачваха по широко дървено стълбище към залата, краката на Смрад започнаха да треперят. Трябваше да спре, за да ги успокои, загледан нагоре към тревистите склонове на Голямата могила. Някои твърдяха, че била гробът на Първия крал, довел Първите хора във Вестерос. Други спореха, че някой крал на великаните трябва да е бил погребан тук, заради големината й. Според някои дори изобщо не било могила, а просто хълм, макар че ако беше така, трябваше да е особен хълм, тъй като повечето хълмчета в земите наоколо бяха плоски и обрулени от вятъра.
До камината в голямата зала стоеше жена и грееше тънките си ръце над жаравата на гаснещия огън. Цялата беше облечена в черно, от глава до пети, и не носеше злато или скъпоценни камъни, но ясно се виждаше, че е знатна дама. Макар да имаше бръчици в ъгълчетата на устата й и повече около очите й, все още бе с изправени рамене и с благородна осанка. Кафявата й коса беше прошарена; носеше я вързана отзад на вдовишки кок.
— Кой е този? — попита жената. — Къде е момчето? Копелето ти отказа ли да го отстъпи? Този старец да не е неговият… о, богове милостиви, каква е тази миризма? Изпуснало ли се е това същество?
— Беше с Рамзи. Лейди Барбри, позволете ми да ви представя законния владетел на Железните острови, Теон от дома Грейджой.
„Не — помисли той, — не казвайте това име, Рамзи ще ви чуе, ще разбере, ще научи, ще ме нарани.“
Тя присви устни.
— Не е каквото очаквах.
— С това разполагаме.
— Какво му е направило копелето ти?
— Махнал е малко кожа, предполагам. Няколко малки части. Нищо съществено.
— Луд ли е?
— Може би. Има ли значение?
Смрад не можеше да слуша повече.
— Моля ви, м’лорд, м’лейди, станала е някаква грешка. — Падна на колене, разтреперан като лист в зимна буря, по раздраните му бузи потекоха сълзи. — Не съм това, не съм обърни-плащът, той умря в Зимен хребет. Името ми е Смрад. — Трябваше да помни името си. — Римува се с гад.
Тирион
На седем дни път от Волантис Пени най-сетне излезе на палубата като някое плахо горско същество, събудило се от дълъг зимен сън.
Беше привечер и червеният жрец бе запалил нощния си огън в големия железен мангал в средата на „Селесори Коран“, а екипажът се събираше за молитва. Гласът на Мокоро бе като басов барабан и сякаш изригваше някъде дълбоко от огромния му торс.