— Ти си едно безвредно същество, несъмнено. Невинен като агънце. — Сир Джора стана от хамака. — Момичето е твое бреме. Целуни я, убий я или я отбягвай, както искаш. Мен не ме засяга. — Провря се покрай Тирион и излезе.
„Два пъти прокуден, и нищо чудно — помисли Тирион. — И аз щях да го изгоня, ако можех. Студен, мрачен, навъсен, глух за всякакъв хумор. И това са добрите му черти.“ Сир Джора прекарваше повечето си будни часове, като крачеше напред-назад на бака или подпрян на перилото и загледан над морето. „Гледа за сребърната си кралица. Гледа за Денерис и му се иска корабът да плава по-бързо. Е, може би и аз щях да правя същото, ако Тиша ме чакаше в Мийрийн.“
Възможно ли беше курвите да отиват в Робския залив? Едва ли. Според това, което беше чел, робските градове бяха мястото, където се правеха курви. „Мормон би трябвало да си купи една.“ Една хубава робиня можеше да направи чудеса, за да подобри настроението му… особено със сребриста коса, като курвата, дето се друсаше на члена му в Селхорис.
По реката му се бе налагало да търпи Гриф, но там поне го разсейваше загадката около истинската самоличност на капитана, както и по-приятното съжителство с останалите от малката компания. На кога, уви, всеки беше точно това, което изглеждаше, че е, и никой не беше особено приятен, и само червеният жрец беше интересен. „Той и може би Пени. Но момичето ме мрази, и би трябвало.“
Животът на борда на „Селесори Коран“ беше доста скучен, както бе открил Тирион. Най-забавната част в ежедневието му бе да боцка пръстите на краката си с нож. По реката бе имало чудеса за гледане: гигантски костенурки, рухнали градове, каменни хора, голи септи. Човек никога не знаеше какво може да дебне на следващия завой. Дните и нощите в морето бяха едни и същи. След като напусна Волантис, когът отначало плаваше покрай брега, тъй че Тирион можеше да зяпа отминаващата суша, да гледа облаци и морски птици, издигащи се от каменни стръмнини и порутени наблюдателни кули, да брои голи кафяви островчета, докато се плъзгаха покрай тях. Видя и много други кораби: рибарски лодки, търговски гемии, горди галери с греблата им, млатещи вълните на бяла пяна. Но щом навлязоха в по-дълбоки води, нямаше нищо освен море и небе, въздух и вода. Водата приличаше на вода. Небето приличаше на небе. Понякога имаше облак. „Твърде много синьо.“
А нощите бяха още по-зле. Тирион и в най-добри времена спеше лошо, а сега изобщо не бяха добри. Спането най-често означаваше сънища, а в сънищата му чакаха Скърбите и един каменен крал с лицето на баща му. Това го оставяше с просешкия избор да се качи в хамака и да слуша хъркането на Джора Мормон долу, или да остане на палубата и да съзерцава морето. В безлунни нощи водата беше черна като майстерско мастило, от хоризонт до хоризонт. Тъмна, дълбока и заплашителна, красива по някакъв смразяващ начин, но щом се загледаше в нея прекалено дълго, Тирион се улавяше, че размишлява колко лесно би било да се прехвърли през планшира и да пропадне в тъмното. Едно много тихо цопване и жалката малка приказка на живота му щеше бързо да свърши. „Но ако наистина има ад и баща ми ме чака там?“
Най-хубавата част всяка вечер беше вечерята. Храната не беше особено добра, но беше обилна, тъй че сега джуджето отиде да хапне. Камбузът бе тясно и неудобно помещение с толкова нисък таван, че по-високите винаги бяха застрашени да си чукнат главите, риск, на който особено бяха изложени едрите роби войници от Огнената ръка. Колкото и да обичаше Тирион да се хили на това, бе започнал да предпочита да се храни сам. Да седи на маса, пълна с хора, които говорят на чужд език да слуша как си приказват и се шегуват, без да разбира нищо, бързо му беше омръзнало. Особено след като винаги се чудеше дали шегите и смехът не са за негова сметка.
Камбузът също така бе мястото, където се пазеха корабните книги. Капитанът се бе оказал особено книжен човек. Имаше три: сборник с морска поезия, която вървеше от лоша към по-лоша, добре оплескан с палци том за еротичните приключения на млада робиня в лисенска къща с възглавници, и четвъртият и последен том от „Житието на триарх Беличо“, прочут волантински патриот, чийто непрекъснат низ от завоевания и триумфи приключваше доста рязко, когато бил изяден от великани. Тирион ги беше изчел и трите още на третия ден в морето. След това, поради липса на други книги, бе започнал да ги препрочита. Историята на робското момиче беше най-лошо написаната, но най-увлекателната, и сега взе да прегледа точно нея, докато хапваше цвекло в масло, студена рибена яхния и сухари, които ставаха за забиване на гвоздеи.