— Кой, аз? Не. Не готвя.
Пени се изкикоти точно като милото младо момиче, каквото беше… на седемнайсет, осемнайсет? Не повече от деветнайсет.
— Какво направи този певец?
— Написа песен за мен. — „Че беше му съкровище безценно, тя беше негов срам и благослов. Че колко струват замък и една верига пред женската целувка и любов.“ Странно, колко бързо се върнаха думите. Може би никога не го бяха напускали. „Че златните ръце са винаги студени, но, ах, как топлят женските ръце.“
— Сигурно е била много лоша песен.
— Не чак. Не беше чак „Дъждовете над Кастамир“, но някои части бяха… е…
— Ще ми я изпееш ли?
Той се засмя.
— О, не. Не държиш да чуеш как пея.
— Майка ми често ни пееше, когато бяхме деца. Брат ми и аз. Винаги казваше, че не е важно какъв е гласът ти, стига да обичаш песента.
— Тя беше ли…?
— … малък човек? Не, но баща ни беше. Неговият баща го продал на търговец на роби, когато бил на три, но станал толкова прочут глумец, че откупил свободата си. Пътуваше из всичките Свободни градове, и във Вестерос също. В Староград го наричаха Хоп-Бобче.
„Как иначе.“ Тирион се постара да не трепне.
— Той умря — продължи Пени. — Мама също. Опо… беше последният ми близък, а вече и него го няма. — Извърна глава и се загледа над морето. — Какво ще правя сега? Къде да отида? Нямам никакъв занаят, само представлението с турнира, а за това трябват двама.
„Не — помисли Тирион. — Не, момиче. Не искай това от мен. Не си го и помисляй.“
— Намери си някое сираче като теб — посъветва я той.
Пени като че ли не го чу.
— Да играем мушканията беше идея на баща ми. Той дори обучи първото прасе, но после много се разболя и не можеше да го язди, тъй че Опо зае мястото му. Аз винаги яздех кучето. Веднъж играхме за Морския господар на Браавос и той толкова се смя, че ни подари… големи подаръци.
— Там ли ви намери сестра ми? В Браавос?
— Сестра ти? — Момичето се обърка.
— Кралица Церсей.
Пени поклати глава.
— Тя никога… един мъж дойде при нас, в Пентос. Озмунд. Не, Осуалд. Нещо такова. Опо се срещна с него, не аз. Опо уговори всичко. Брат ми винаги знаеше какво трябва да направим, къде да отидем след това.
— В Мийрийн отиваме след това.
Тя го погледна озадачено.
— Карт искаш да кажеш. Пътуваме за Карт, през Нови Гхиз.
— Пътуваме за Мийрийн. Ще яздиш кучето си пред драконовата кралица и ще си заминеш със злато, колкото ти е теглото. Тъй че почни да ядеш повече, да си хубава и пълничка, когато се биеш пред нейно величество.
Пени не се усмихна.
— Сама мога само да яздя в кръг. А дори кралицата да се разсмее, къде ще отида след това? Никога не оставам дълго на едно място. Първия път като ни видят, се смеят и смеят, но на четвъртия или петия знаят какво ще направим. Тогава спират да се смеят и трябва да отидем на ново място. Повечето пари ги правим в големите градове, но винаги най-много ми харесваха малките градчета. В такива места хората нямат сребро, но ни хранят на масите си, а децата вървят след нас навсякъде.
„Защото никога не са виждали джудже в жалките си пикливи градчета — помисли Тирион. — Проклетите хлапета ще тръгнат и след двуглава коза, ако се появи такава. Докато блеенето й не им омръзне и не я заколят за вечеря.“ Но нямаше желание да я разплаква отново, тъй че каза:
— Денерис има добро сърце и щедър нрав. — Това имаше нужда да чуе. — Ще намери място за теб в двора си, не се съмнявам. Безопасно място, далече от ръцете на сестра ми.
Пени се извърна към него.
— И ти също ще си там.
„Освен ако Денерис не реши, че й трябва малко ланистърска кръв, да изплати таргариенската кръв, пролята от брат ми.“
— Ще съм.
След това момичето се показваше по-често на палубата. На другия ден Тирион се натъкна на нея и петнистата и свиня на средната палуба преди обед, когато въздухът бе топъл, а морето кротко.
— Казва се Хубавка — каза свенливо момичето.
„Прасето Хубавка и момичето Пени — помисли Тирион. — Някой има много да отговаря за това.“ Пени му даде няколко жълъда и той остави Хубавка да ги изяде от ръката му. „Не си въобразявай, че не разбирам какво правиш, момиче“, помисли си, докато едрата свиня душеше и грухтеше.
Скоро започнаха да се хранят заедно. Някои вечери бяха само двамата; друг път вечеряха със стражите на Мокоро. „Пръстите“, наричаше ги Тирион. Бяха от Огнената ръка в края на краищата, и бяха петима. Пени се смееше на това, мил звук, макар да не го чуваше много често. Раната й беше много прясна, скръбта й много дълбока.