„Гриф, с неговия млад принц.“ Възможно ли беше всички приказки за Златната дружина, отплавала на запад, да са били само маневра? Тирион помисли да каже нещо, но бързо се вразуми. Струваше му се, че в пророчеството, което бе привлякло червените жреци, има място само за един герой. Втори Таргариен щеше само да ги обърка.
— Виждал ли си тези други в огньовете си? — попита той предпазливо.
— Само сенките им — отвърна Мокоро. — Една най-вече. Високо разкривено същество с едно черно око и десет дълги ръце, плаващо по море от кръв.
Бран
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Бледо слънце изгря, залезе и отново изгря. Червени листа зашепнаха във вятъра. Тъмни облаци изпълниха небесата и се превърнаха в буря. Мълния блесна и отекна гръм, и мъртъвци с черни ръце и светлосини очи се струпаха около една цепнатина в склона на хълма, ала не можеха да влязат. Под хълма сакатото момче седеше на трон от язово дърво, заслушано в шепота в тъмното, а по ръцете му щъкаха гарвани.
— Никога повече няма да ходиш отново — обеща триоката врана. — Но ще летиш.
Понякога някъде далече отдолу се понасяше песен. „Децата на леса“, щеше да нарече баба Нан певците, но самите те се наричаха „пеещите песента на земята“, на Вярната реч, която никой човек не можеше да говори. Гарваните я говореха обаче. Малките им черни очи бяха пълни с тайни и те му грачеха и кълвяха кожата му, като чуеха песните.
Луната бе тлъста й пълна. Звезди закръжиха през черно небе. Дъжд падна и замръзна, и клони запращяха под тежестта на леда. Бран и Мийра си измислиха имена за тези, които пееха песента на земята: Пепел и Листо, и Люспи, Черен нож и Снежни кичури, и Въглени. Истинските им имена били твърде дълги за човешки езици, каза Листо. Само тя говореше на Общата реч, тъй че Бран така и не научи какво мислят другите за новите си имена.
След кършещия костите студ на земите отвъд Вала пещерите бяха благословено топли, а когато студът пропълзеше през скалите, певците разпалваха огньовете си, за да го прогонят. Тук долу нямаше никакъв вятър, нито сняг, нито лед, нито мъртви същества, които да се пресягат да те сграбчат, само сънища и пламъче от лоена свещ, и целувките на гарваните. И шепнещия в тъмното.
„Последния зеленозрящ“ го нарекоха певците, но в сънищата на Бран той все още си беше триока врана. Когато Мийра Тръстиката го бе попитала за истинското му име, той издаде някакъв противен звук, който можеше да е бил смях.
— Носех много имена, докато бях бърз, но дори и аз имах майка някога, а името, което тя ми даде на гърдата си, беше Бриндън.
— Имам чичо Бриндън — каза Бран. — Чичо е на майка ми всъщност. Бриндън Черната риба го наричат.
— Чичо ти може да е бил наречен на мен. Някои са, все още. Не толкова много като преди. Хората забравят. Само дърветата помнят. — Гласът му беше толкова тих, че Бран трябваше да се напряга, за да го чуе.
— Повечето от него е отишло в дървото — обясни тази, която Мийра бе нарекла Листо. — Надживял е смъртния си срок, но още се задържа. Заради нас, заради вас, заради света на хората. Много малко сила е останала в плътта му. Има хиляда и едно око, но има много за гледане. Един ден ще научиш.
— Какво ще науча? — попита след това Бран Тръстиките, когато се върнаха с ярко разпалени факли в ръце, за да го пренесат отново в една малка камера встрани от голямата пещера, където певците им бяха постлали да спят. — Какво помнят дърветата?
— Тайните на старите богове — каза Джойен Тръстиката. Храна, огън и отдих му бяха помогнали да се съвземе след несгодите на пътуването им, но сега изглеждаше по-тъжен, унил, с уморен и измъчен поглед. — Истини, които са знаели Първите хора, вече забравени в Зимен хребет… но не и в мократа пустош. Ние живеем по-близо до зеленото в нашите блата и наколни жилища, и помним. Земя и вода, пръст и камък, дъбове, брястове и върби, те са били преди всички нас и пак ще останат, след като си отидем.
— Ти също — каза Мийра. Това натъжи Бран. „Ами ако не искам да остана, когато вие си отидете?“, щеше да попита за малко, но преглътна думите си неказани. Вече беше почти пораснал мъж и не искаше Мийра да си мисли за него, че е някакво ревливо бебе. — Може би и вие можете да станете зеленозрящи.
— Не, Бран. — Този път гласът й прозвуча тъжно.
— На малцина е дадено да пият от онзи зелен извор, докато все още са в смъртна плът, да чуват шепота на листата и да виждат както дърветата виждат, както боговете виждат — каза Джойен. — Повечето не сме толкова благословени. Боговете ми дадоха само зелени сънища. Задачата ми беше да те доведа тук. Моята част в това свърши.