Луната бе черна дупка в небето. Вълци виеха в леса, душеха из снежните преспи по мъртви същества. Ято гарвани изригна от склона на хълма, заграчиха с пронизителния си грак, черни криле забиха над бял свят. Червено слънце изгря, залезе и отново изгря, обагрило снеговете в червено и розово. Под хълма Джойен седеше умислен, Мийра се терзаеше, а Ходор се скиташе из тъмни тунели с меч в дясната ръка и факел в лявата. Или Бран се скиташе?
„Никой не трябва никога да узнае.“
Голямата пещера, която се отваряше над пропастта, беше черна като смола, черна като катран, по-черна от перата на врана. Светлина проникна като натрапник, неискана и неканена, и скоро си отиде отново; огньове, восъчни и лоени свещи погоряха още малко, изпърхаха и угаснаха пак, секна краткият им живот.
Певците направиха трон и за Бран, като този, на който седеше лорд Бриндън, бяло язово дърво, напръскано с червени сухи клони, втъкани през живи корени. Поставиха го в голямата пещера до пропастта, където черният въздух ехтеше от звука на течаща вода далече долу. От мек сив мъх направиха седалката му. Поставиха Бран да седне и го загърнаха с топли кожи.
И той седеше, заслушан в хрипливия шепот на своя учител.
— Никога не се бой от тъмното, Бран. — Думите на лорда бяха придружени от смътно шумолене на дърво и лист при лекото извиване на главата му. — Най-силните дървета са вкоренени в тъмни места на земята. Мракът ще е твоето наметало, твоят щит, твоето майчино мляко. Мракът ще те направи силен.
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Снежинки се посипаха беззвучно, за да загърнат войниците борове и стражите смърчове в бяло. Преспите станаха толкова дълбоки, че покриха входа към пещерите с бяла стена, през която Лято трябваше да рови всеки път, щом отидеше навън, за да тръгне с глутницата си на лов. Бран не обхождаше с тях в онези дни, но някои нощи ги наблюдаваше отгоре.
Летенето беше дори по-хубаво от катеренето.
Пъхването в кожата на Лято бе станало толкова лесно за него, колкото пъхването в бричове някога, преди гърбът му да се прекърши. Смяната на кожата с черни като нощ гарванови пера се оказа по-трудна, но не толкова трудна, колкото се беше опасявал, не и с тези гарвани.
— Див жребец ще скача и рита, когато човек се опита да го яхне, и ще се опита да захапе ръката, която пъха юздечката между зъбите му — каза лорд Бриндън, — но кон, който е познавал един ездач, ще приеме друг. Млади или стари, всички тези птици са били яздени. Сега си избери една и лети.
Избра една птица, а после друга без успех, но третият гарван го погледна с умни черни очи, кривна глава и каза кворк, и за миг вече не беше момче, което гледа гарван, а гарван, който гледа момче. Песента на реката изведнъж стана по-силна, факлите загоряха малко по-ярко, а въздухът бе изпълнен със странни миризми. Когато се опита да заговори, гласът му излезе на крясък и първият му полет приключи, щом се блъсна в една стена и се озова отново в прекършеното си тяло. Гарванът беше невредим. Прелетя до него и кацна на ръката му, а Бран погали перата му и отново се пъхна в него. Скоро вече летеше из пещерата, завиваше между дългите каменни зъби, увиснали от тавана, дори изпърха над пропастта и се гмурна в студените й черни дълбини.
Тогава осъзна, че не е сам.
— Някой друг има в гарвана — каза на лорд Бриндън, след като се върна в кожата си. — Някакво момиче. Усетих я.
— Жена, от тези, които пеят песента на земята — каза учителят му. — Отдавна е умряла, но част от нея остава, също както част от теб би останала в Лято, ако плътта на момчето загине утре. Сянка на душата. Тя няма да ти навреди.
— Всички ли птици имат певци в себе си?
— Всички — отвърна лорд Бриндън. — Тъкмо певците са научили Първите хора да пращат съобщения по гарвани… но в онези дни птиците изговаряли думите. Дърветата помнят, но хората забравят, тъй че сега пишат посланията на пергамент и ги връзват около краката на птиците, които никога не споделят кожата си с тях.
Баба Нан му беше разказала същата история веднъж, спомни си Бран, но когато попита Роб дали е вярно, брат му се засмя и на свой ред го попита и в таласъми ли вярва? Жалко, че Роб не беше с него сега. „Щях да му кажа, че мога да летя, но той нямаше да повярва, тъй че щеше да се наложи да му покажа. Обзалагам се, че и той би могъл да се научи да лети, и Аря, и Санса, даже бебето Рикон и Джон Сняг. Можеше всички да сме гарвани и да живеем в гарванарника на майстер Лувин.“