Но това беше само поредният глупав сън. Бран понякога се чудеше дали всичко това не е просто сън. Може би беше паднал и заспал навън в снеговете, и се сънуваше на безопасно и топло място. „Трябва да се събудиш — казваше си, — трябва да се събудиш веднага, иначе ще сънуваш докато умреш.“ Два-три пъти дори си ощипа ръката, и то много силно, но постигна само това, че ръката го заболя. В началото се беше опитвал да отброява дните, като си отбелязва кога се буди и кога заспива, но тук долу заспиване и будене някак преливаха едно в друго. Сънища ставаха уроци, уроци ставаха сънища, неща се случваха наведнъж или изобщо не се случваха. Беше ли направил това, или само го сънуваше?
— Само един човек на хиляда е роден превъплъщенец — каза лорд Бриндън един ден, след като Бран се научи да лети, — и само един превъплъщенец на хиляда може да бъде зеленозрящ.
— Мислех, че зеленозрящите са чародеите на децата — каза Бран. — Певците, искам да кажа.
— В известен смисъл. Тези, които наричаш децата на леса, имат очи златни като слънцето, но веднъж на много години сред тях се ражда едно с очи, червени като кръв или зелени като мъха на дърво в лоното на леса. С тези знаци боговете бележат избраните от тях да получат дарбата. Избраните не са здрави и годините им на земята изтичат бързо, защото всяка песен трябва да има своя баланс. Но влязат ли в дървото, задържат се наистина дълго. Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса. Зеленозрящи.
Бран не разбра, затова попита Тръстиките.
— Обичаш ли да четеш книги, Бран? — попита го Джойен.
— Някои книги. Обичам бойните истории. Сестра ми Санса харесва истории за целувки, но те са глупави.
— Един четящ живее хиляда живота, преди да умре — каза Джойен. — Който не чете, живее само един. Певците на гората нямат книги. Нямат мастило, пергамент, нямат писмен език. Вместо тях имат дърветата и най-вече язовите дървета. Когато умрат, отиват в дървото, в лист, клон и корен, а дърветата помнят. Всички техни песни и заклинания, всички техни истории и молитви, всичко, което са знаели за този свят. Майстерите ще ти кажат, че язовите дървета са свещени на старите богове. Певците вярват, че те са старите богове. Когато певците умрат, стават част от божественото.
Очите на Бран се ококориха.
— Ще ме убият ли?
— Не — каза Мийра. — Джойен, плашиш го.
— Не той трябва да се страхува.
Луната бе тлъста и пълна. Лято газеше през смълчаните гори, дълга сива сянка, която ставаше по-мършава с всеки лов, защото дивеч не можеше да се намери. Преградата над входа на пещерата още се държеше: мъртвите не можеха да влязат. Снеговете бяха погребали отново повечето от тях, но те все още бяха там, скрити, замръзнали, чакащи. Други мъртви същества идваха при тях, същества, били някога мъже и жени, дори деца. Мъртви гарвани клечаха по голи кафяви клони, крилете им загърнати в ледена кора. Снежна мечка нагази през храстите, огромна и измършавяла като скелет, половината й глава бе съдрана и черепът се показваше отдолу. Лято и глутницата му й се нахвърлиха и я разкъсаха. След това се натъпкаха, макар че месото бе изгнило и полузамръзнало, и още мърдаше, докато го ядяха.
Под хълма имаха храна. Сто вида гъби растяха тук. Слепи бели риби плуваха в черната река, но вкусът им беше също толкова добър като на риба с очи, след като ги опечеш. Имаха сирене и мляко от козите, които деляха пещерите с певците, дори малко овес, ечемик и сухи плодове, събрани през дългото лято. И почти всеки ден ядяха яхния с ечемик, лук и парчета месо. Джойен мислеше, че може да е месо от катерица, а Мийра каза, че е плъх. На Бран му беше все едно. Беше месо и беше добро. Готвенето го правеше по-крехко.
Пещерите бяха просторни, безмълвни и неподвластни на времето. Бяха дом за над шейсет живи певци и за костите на хиляди мъртви, и се простираха надалече под кухия хълм.
— Хора не бива да се скитат в това място — предупреди ги Листо. — Реката, която чувате, е бърза и черна, и тече надолу и надолу до невиждащо слънце море. И има проходи, които продължават още по-надолу, бездънни ями и внезапни пропади, забравени пътища, които водят до самия център на земята. Дори моят народ не ги е проучвал всички, а ние сме живели тук хиляда пъти по хиляда ваши човешки години.
Макар хората на Седемте кралства да ги наричаха „горски чеда“ или „децата на леса“, Листо и нейният народ изобщо не приличаха на деца. „Малки мъдреци на гората“ щеше да е по-близо. Бяха малки в сравнение с хората, както вълк е по-малък от вълчище. Това не значи, че е кутре. Имаха ореховокафява кожа, изпъстрена като на сърна с по-светли петна, и големи уши, които можеха да чуват неща, каквито никой човек не би могъл да чуе. Очите им също бяха големи, огромни златни котешки очи, които можеха да виждат в проходи, където момчешки очи щяха да видят само чернилка. Дланите им имаха само три пръста и палец, с остри черни нокти като на птици.