— Ходор — каза му Бран и усети как истинският Ходор се размърда в дупката си.
Седнал на трона си от корени в голямата пещера, полутруп и полудърво, лорд Бриндън приличаше не толкова на човек, колкото на ужасна статуя, направена от криво дърво, стара кост и гнила вълна. Единственото, което изглеждаше живо в бялата развалина на лицето му, бе едно червено око, тлеещо като последния въглен в угаснал огън, обкръжено от извити корени и ивици сбръчкана бяла кожа, провиснали от пожълтял скелет.
Гледката все още плашеше Бран: корените на язовото дърво, плъзнали като змии навън и навътре в изсъхналата му плът, гъбите, изникнали от страните му, белият дървен червей, израснал от дупката на едното му някогашно око. В тъмното можеше да се преструва, че му шепне триоката врана, а не някакъв зловещ говорещ труп.
„Един ден ще съм като него.“ Тази мисъл го ужаси. Не стига, че беше сакат, с безполезни крака. Нима беше обречен да загуби и останалото, да прекара останалите си години с язово дърво, израснало в него и през него? Лорд Бриндън извличаше живота си от дървото, каза им Листо. Не ядеше, не пиеше. Спеше, сънуваше, гледаше. „Щях да стана рицар — припомни си Бран. — Тичах, катерех се и се биех.“ Сякаш беше преди хиляда години.
Какво беше сега? Само Бран сакатото момче, Брандън от дома Старк, принц на изгубено кралство, лорд на изгорен замък, наследник на развалини. Беше си мислил, че триоката врана ще се окаже чародей, мъдър стар вълшебник, който може да му изцери краката, но онова беше някаква глупава детска мечта. „Твърде стар съм за такива фантазии — каза си. — Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса.“ Беше толкова добре, колкото да си рицар. „Почти толкова поне.“
Луната бе черна дупка в небето. Извън пещерата светът продължаваше. Извън пещерата слънцето изгряваше и залязваше, луната се обръщаше, студеният вятър виеше. Под хълма Джойен Тръстиката ставаше все по-мрачен и самотен, за жалост на сестра му. Тя често сядаше до малкия огън с Бран, говореше за всичко и за нищо, потупваше Лято, заспал между тях, докато брат й скиташе сам из пещерите. Джойен дори бе започнал да се катери до устието на пещерата, когато денят беше светъл. Стоеше там с часове, гледаше над горите, загърнат в кожи, и трепереше.
— Иска да се върне у дома — каза Мийра на Бран. — Няма дори да се опита да се бори със съдбата си. Казва, че зелените сънища не лъжат.
— Той е храбър — отвърна Бран. „Човек може да е храбър само когато го е страх“, беше му казал веднъж татко му, отдавна, в деня, когато намериха вълчищата кутрета в летните снегове. Още помнеше.
— Той е глупав — каза Мийра. — Надявах се, че щом намерим твоята триока врана… сега се чудя защо изобщо дойдохме.
„Заради мен“, помисли Бран.
— Зелените му сънища.
— Зелените му сънища. — В гласа й имаше горчивина.
— Ходор — каза Ходор.
Мийра започна да плаче.
Тогава Бран съжали, че е сакат.
— Не плачи — каза й.
Искаше да я прегърне, както майка му го прегръщаше в Зимен хребет, щом се удареше. Беше толкова близо, само на няколко стъпки от него, а толкова далече, че можеше да са сто левги. За да я докосне, трябваше да изпълзи на ръце по земята. Подът беше груб и неравен и щеше да е бавно пълзене, с много вдлъбнатини и грапавини. „Бих могъл да вляза в кожата на Ходор — каза си. — Ходор би могъл да я подържи и да я потупа по гърба.“ Тази мисъл го накара да се почувства странно, но още мислеше за това, когато Мийра скочи и хукна в тъмните тунели. Чу как заглъхнаха стъпките й. После останаха само гласовете на певците.
Луната бе извита, тънка и остра като сърп. Дните се нижеха един след друг, всеки — по-къс от предишния. Нощите ставаха по-дълги. Слънчева светлина вече не стигаше до пещерите под хълма. Лунна светлина вече не докосваше каменните зали. Дори звездите бяха чужди тук. Тези неща бяха за света горе, където времето тичаше в железните си кръгове, от ден до нощ и до ден, и до нощ, и до ден.
— Време е — каза лорд Бриндън.
Ледени пръсти пробягаха по гърба на Бран, като чу гласа му.
— Време за какво?
— За следващата стъпка. Да минеш отвъд превъплъщението и да научиш какво означава да си зеленозрящ.
— Дърветата ще го научат — каза Листо. Махна с ръка и друга от певците пристъпи тихо напред, белокосата, която Мийра бе нарекла Снежни кичури. Държеше купа от язово дърво, изваяна с десетина лица като тези, които носеха дърветата на сърцето. Вътре имаше бяла паста, гъста и тежка, с тъмночервени жилки из нея. — Трябва да изядеш това — каза Листо. Подаде дървена лъжица на Бран.