— Ще видя ли отново татко?
— Щом овладееш дарбите си, ще можеш да гледаш накъдето поискаш и да виждаш каквото дърветата са видели, било то вчерашния ден или предната година, или преди хиляда века. Хората живеят своя живот пленени във вечно настояще, между мъглите на спомена и морето от сянка, това е всичко, което знаем за бъдните дни. Някои мушици живеят целия си живот за един ден, но за тях този кратък промеждутък време трябва да изглежда дълъг като години и десетилетия за нас. Дъб може да живее триста години, секвоя три хиляди. Язово дърво ще живее вечно, ако бъде оставено. За тях сезоните отминават в едно изпърхване на крило на мушица и минало, настояще и бъдеще са едно. Нито взорът ти ще е ограничен до твоето дърво на боговете. Певците изваяха очи в своите дървета на сърцето, за да ги пробудят, и те са първите очи, които нов зеленозрящ се научава да използва… но след време ще виждаш отвъд самите дървета.
— Кога? — поиска да разбере Бран.
— След година или три, или десет. Не съм съзрял това. Ще дойде с времето, обещавам ти. Но вече съм уморен, а дърветата ме зоват. Ще продължим утре.
Ходор отнесе Бран в спалнята му, като мърмореше тихо: „Ходор“. Листо вървеше пред тях с факла. Беше се надявал, че Мийра и Джойен ще са там, за да може да им каже какво е видял, но малкото им кътче в скалата бе студено и празно. Ходор постави леко Бран на леглото му, зави го с кожи и запали огън. „Хиляда очи, сто кожи, мъдрост дълбока като корените на древни дървеса.“
Загледан в пламъците, Бран реши да остане буден, докато се върне Мийра. Джойен нямаше да е щастлив, но Мийра щеше да се радва за него. Не помнеше да е затварял очи.
… но след това някак отново се беше върнал в Зимен хребет, в гората на боговете, и гледаше татко си. Лорд Едард изглеждаше много по-млад този път. Косата му бе кафява, без бял косъм в нея, главата му наведена.
— … нека отраснат близки като братя, само с обич между тях — молеше се, — и нека милейди съпругата ми намери сили в сърцето си да прости…
— Татко. — Гласът на Бран бе шепот във вятъра, шумолене в листата. — Татко, аз съм. Бран. Брандън.
Едард Старк вдигна глава и дълго гледа язовото дърво, намръщен, но не проговори. „Не може да ме види“, осъзна Бран отчаян. Искаше да се пресегне и да го пипне, но можеше само да гледа и слуша. „Аз съм в дървото. Аз съм в дървото на сърцето, гледам през червените му очи, но язовото дърво не може да говори, тъй че и аз не мога.“
Едард Старк продължи молитвата си. Бран усети как очите му се напълниха със сълзи. Но негови ли бяха сълзите, или на язовото дърво? „Ако заплача, и дървото ли ще заплаче?“
Останалото от думите на баща му се заглуши от внезапно потрепване на дърво в дърво. Едард Старк се стопи като мъгла в утринно слънце. Сега две деца подскачаха из гората на боговете, викаха си едно на друго и се дуелираха с откършени клони. Момичето беше по-голямо и по-високо. „Аря!“, помисли с копнеж Бран, докато гледаше как скочи на една скала и посече към момчето. Но това не можеше да е вярно. Ако момичето беше Аря, момчето трябваше да е самият Бран, а той никога не беше носил косата си толкова дълга. „А Аря никога не ме биеше, когато си играехме на мечове, както онова момиче го бие.“ Перна момчето по бедрото толкова силно, че кракът му поддаде и то падна в езерцето, започна да пляска и да вика.
— Млъкни, глупчо — каза момичето и захвърли клона. — Това е само вода. Искаш ли баба Нан да чуе и да изтича да каже на татко? — Коленичи и задърпа брат си от водата, но преди да е излязъл, двамата вече ги нямаше.
След това образите започнаха да идват все по-бързо и по-бързо и Бран се почувства объркан и замаян. Повече не видя татко си, нито момичето, което приличаше на Аря, но от черното езеро излезе жена, натежала с дете, гола и мокра. Коленичи пред дървото и замоли старите богове за син, който да отмъсти за нея. След това се появи момиче с кафява коса, тънко като копие, което се повдигна на пръсти, за да целуне по устните млад рицар, висок като Ходор. Тъмноок младеж, блед и настръхнал, отряза три клонки от язовото дърво и ги одяла в стрели. Самото дърво се свиваше, ставаше все по-малко с всяко видение, а по-дребните дървета наоколо се смаляваха до фиданки и изчезваха, заменени от други дървета, които на свой ред се смаляваха и изчезваха. А лордовете, които вече виждаше Бран, бяха високи и сурови мъже, в кожи и ризници. Някои бяха с лица, които помнеше от статуите в криптите, но изчезваха преди да е успял да се сети за имената им.