След това пред очите му брадат мъж смъкна някакъв пленник на колене пред дървото на сърцето. Белокоса жена пристъпи към тях през пряспа тъмночервени листа, с бронзов сърп в ръка.
— Не — каза Бран, — не, недей. — Но не можеха да го чуят, както баща му не го беше чул. Жената сграбчи пленника за косата, опря сърпа до гърлото му и посече. А през мъглата на столетията сакатото момче можеше само да гледа как краката на мъжа затупаха по земята… но докато животът изтичаше от него на червена вълна, Брандън Старк усети вкуса на кръвта.
Джон
Слънцето проби някъде към обед, след седем дни тъмно небе и снежни виелици. Някои от преспите бяха по-високи от човешки бой, но стюардите бяха изривали през целия ден и пътеките бяха толкова чисти, колкото трябваше. По Вала блещукаха отражения, всяка цепнатина и пукнатина проблясваше светло синкава.
На седемстотин стъпки горе Джон Сняг стоеше загледан към омагьосаната гора. Северен вятър изви на вихрушка през дърветата долу и развя бели облаци снежни кристали от най-високите клони, като ледени знамена. Иначе нищо не се движеше. „Никакъв признак на живот.“ Това не беше съвсем успокоително. Не от живото се страхуваше. Но все пак…
„Слънцето се показа. Снегът спря. Може да е един лунен кръг, преди да имаме друг толкова добър шанс. Може да е сезон.“
— Кажи на Емет да събере новобранците си — обърна се той към Ед Скръбния. — Ще ни трябва ескорт. Десет обходника, въоръжени с драконово стъкло. Искам ги готови за тръгване след час.
— Да, милорд. А ще командва?
— Аз.
Устната на Ед се кривна надолу повече от обичайното.
— Някой може да рече, че ще е по-добре лорд-командирът да си остане на сигурно и топло южно от Вала. Не че аз лично бих го казал, но някой би могъл.
Джон се усмихна.
— Някой по-добре да не го казва в мое присъствие.
Наметалото на Ед заплющя шумно от внезапния порив на вятъра.
— Най-добре да слизаме, милорд. Вятърът току-виж ни избутал от Вала, а така и не хванах цаката на летенето.
Качиха се в клетката на макарата, за да слязат. Вятърът се усилваше, студен като дъха на леден дракон в приказките, които разказваше баба Нан, когато Джон беше момче. Тежката клетка се люшкаше. От време на време се остъргваше във Вала и мяташе дъжд от ледени кристалчета, които блещукаха на слънчевата светлина като парчета счупено стъкло.
„Стъкло — разсъди Джон. — Би могло да е от полза тук. Черен замък има нужда от стъклени градини, като онези в Зимен хребет. Бихме могли да гледаме зеленчуци и в най-лютата зима.“ Най-доброто стъкло идваше от Мир, но добра прозрачна плоча струваше теглото си в подправки, а зелено и жълто стъкло нямаше да върши толкова добра работа. „Злато ни трябва. С достатъчно пари бихме могли да купим чираци стъклари в Мир, да ги докараме на север, да им предложим свобода, за да научат на изкуството си някои от новобранците ни.“ Така щеше да стане. „Ако имахме златото. Но го нямаме.“
В подножието на Вала Дух се търкаляше в една пряспа. Голямото бяло вълчище като че ли обичаше пресния сняг. Щом видя Джон, скочи на крака и се отърси.
— Ще ходи ли с вас? — попита Ед Скръбния.
— Да.
— Умен вълк е той. А аз?
— Ти не.
— Умен лорд сте вие. Дух е по-добрият избор. Нямам ги вече зъбите да хапя диваци.
— Ако боговете са добри, няма да срещнем никакви диваци. Оседлай ми сивия скопец.
Вестта бързо се разчу. Ед все още оседлаваше сивия, когато Боуен Марш закрачи тежко през двора към Джон при конюшните.
— Милорд, бих желал да премислите. Новите мъже могат също толкова лесно да положат клетвите си в септата.
— Септата е дом на новите богове. Старите богове живеят в гората, а тези, които ги почитат, изричат думите си сред язовите дървета. Знаеш го не по-зле от мен.
— Сатена е от Староград, а Арон и Емрик са от западните земи. Старите богове не са техни.
— Не казвам на хората кой бог да почитат. Свободни са да изберат Седемте или Господаря на Светлината на червената жена. Но те избират дърветата, с всички опасности, които предполага това.
— Ревливеца може все още да е там и да дебне.
— Горичката е на не повече от два часа езда, дори през преспите. До полунощ би трябвало да се върнем.