Диваците се спогледаха. Накрая един отвърна:
— Чухме приказки. Враните изгорили всички, които са се предали.
— И Манс даже — добави жената.
„Мелисандра — помисли Джон, — ти и червеният ти бог има да отговаряте за много.“
— Всички, които пожелаят, са добре дошли да се върнат с нас. В Черен замък има храна и подслон, и Валът, който да ви пази от нещата, обитаващи тези гори. Имате думата ми, никой няма да изгори.
— Дума на врана. — Жената придърпа детето до себе си. — Но кой да ни каже, че можеш да я спазиш? Кой си ти?
— Лорд-командир на Нощния страж и син на Едард Старк от Зимен хребет. — Джон се обърна към Том Ечемиченото зърно. — Кажи на Рори и Пейт да доведат конете. Не смятам да оставаме тук нито миг повече от необходимото.
— Както кажете, милорд.
Остана последното, преди да могат да си тръгнат: това, за което бяха дошли. Емет Железния повика подопечните си да излязат напред и докато останалите от отряда гледаха от почтително разстояние, те коленичиха пред язовите дървета. Последната дневна светлина вече си бе отишла. Грееха само звездите горе и гаснещият огън в средата на поляната хвърляше смътно червено сияние.
С черните си качулки и дебели черни наметала шестимата бяха като изваяни от сянка. Гласовете им се извисиха заедно, тихи в необятната нощ.
— Нощта се сбира и започва моят страж — казаха, както хиляди го бяха казвали преди тях. Гласът на Сатена бе сладък като песен, на Коня — дрезгав и колеблив, на Арон — тънко развълнувано писукане. — И няма той да свърши до смъртта ми.
„Дано тази смърт да не дойде скоро.“ Джон Сняг се смъкна на коляно в снега. „Богове на бащите ми, защитете тези мъже. И Аря също, малката ми сестра, където и да е тя. Моля ви, нека Манс я намери и я доведе невредима при мен.“
— Аз няма да имам жена, земи не ще владея, след себе си деца не ще оставя — заклеваха се новите с гласове, отекващи през години и векове. — Няма да нося корони и слава няма да печеля. Аз ще живея и ще умра на своя пост.
„Богове на леса, дайте ми силата да сторя същото — молеше се безмълвно Джон Сняг. — Дайте ми мъдростта да видя какво трябва да се направи и куража да го направя.“
— Аз съм мечът в тъмното — казаха шестимата, а на Джон му се стори, че гласовете им се промениха, станаха по-силни, по-уверени. — Аз съм бдящият на стените. Аз съм огънят, горящ срещу студа, светлината, носеща утрото, рогът, събуждащ спящите, щитът, който пази човешките владения.
„Щитът, който пази човешките владения.“ Дух зарови муцуна в рамото му и Джон го прегърна. Можеше да надуши миризмата на непраните бричове на Коня, сладкия аромат на Сатена, втрит в брадата му, резкия мирис на страх и надмогващия всичко мускусен лъх на великана. Можеше да чуе тупането на собственото си сърце. Когато погледна над поляната към жената с детето й, двамата сивобради, мъжа от Роговата стъпка със сакатите му ходила, видя само хора.
— Обричам своя живот и честта си на Нощния страж, за тази нощ и всички нощи, които идат.
Джон Сняг първи се вдигна на крака.
— Станете сега като мъже на Нощния страж. — Подаде ръка на Коня и го дръпна.
Вятърът се усилваше. Време беше да тръгват.
Пътят обратно им отне много повече време, отколкото до свещената горичка. Въпреки огромните си дълги крака великанът се движеше тромаво и все се спираше, за да смъкне снега от ниските клони с чука си. Жената яздеше с Рори, синът й с Том Ечемиченото зърно, а старците с Коня и Сатена. Мъжът от Денн обаче се плашеше от конете и предпочете да куцука след тях, въпреки раните си. Роговата стъпка не можеше да седне на седло и се наложи да го вържат на гърба на един кон като чувал зърно. Също и пребледнялата старица с изтънелите като пръчки ръце и крака, която не можаха да събудят.
Същото направиха и с двата трупа, за изумление на Емет Железния.
— Само ще ни забавят, милорд — каза той на Джон. — По-добре да ги накълцаме и да ги изгорим.
— Не — отвърна Джон. — Вземете ги. Ще ги използвам.
Нямаше луна, която да ги води към дома, и само понякога се мяркаха бледи звезди. Светът беше черен и бял, и затихнал. Дълго, бавно, безкрайно пътуване. Снегът се впиваше в ботушите и бричовете им, а вятърът разтърсваше боровете, дърпаше наметалата им. Джон зърна червения скитник горе, гледаше ги през голите клони на огромните дървеса, докато си проправяха път долу. Крадеца, наричаше го свободният народ. Най-доброто време за крадене на жена бе, когато Крадеца е в Лунната дева, беше го уверявала Игрит. Така и не бе споменала кое е най-доброто време за крадене на великан. „Или на мъртъвци.“