„Нямам повече помощ за даване“, помисли Дани отчаяно. Ащапорците нямаше къде да отидат. Хиляди бяха останали извън дебелите стени на Мийрийн: мъже, жени и деца, старци и малки момиченца, и новородени бебета. Много от тях бяха болни, повечето премалели от глад и всички бяха обречени на смърт. Денерис не посмя да отвори вратите и да ги пусне вътре. Беше се опитала да направи каквото може за тях. Беше им пратила лечители, Сини грации, заклинатели и хирурзи, но някои от тях също се бяха разболели и нито едно от изкуствата им не беше забавило галопа на болестта, дошла на бялата кобила. Отделянето на здравите от болните също се бе оказало непрактично. Верните щитове се бяха опитали да издърпат мъже от жени и деца от майки, а ащапорците плачеха, ритаха и ги замерваха с камъни. Няколко дни по-късно болните бяха мъртви, а здравите бяха болни. Отделянето на едните от другите не бе постигнало нищо.
Дори изхранването им беше станало трудно. Всеки ден им пращаше каквото може, но всеки ден ставаха все повече, а храната за раздаване — по-малко. Все по-трудно ставаше и да се намерят колари, готови да докарат храната. Твърде много от пратените в лагера бяха поразени от болестта. Други бяха нападани на връщане към града. Предния ден бяха обърнали фургон и двама от войниците й бяха убити, тъй че днес кралицата бе решила да достави храната лично. Всеки от съветниците й пламенно бе възразил, от Резнак и Бръснатото теме до сир Баристан, но Денерис остана непреклонна.
— Няма да им обърна гръб — заяви упорито. — Една кралица трябва да знае страданията на своя народ.
Страданието бе единственото, което не им липсваше.
— Едва ли е останал кон или муле, макар че много дойдоха от Ащапор на коне и мулета — докладва й Марселен. — Изяли са всички, ваше величество, наред с всички плъхове и скитащи псета, които са могли да хванат. Някои са започнали да ядат мъртвите си.
— Човек не трябва да яде плътта на човек — каза Аго.
— Това се знае — съгласи се Ракаро. — Ще бъдат прокълнати.
— Вече са прокълнати — каза Симон Шарения гръб.
След тях се точеха деца с подути кореми, твърде изтощени или уплашени, за да просят. Мършави хора с хлътнали очи клечаха по пясък и камъни и животът им се изливаше на смрадливи локви кафяво и червено. Много от тях вече серяха там, където спяха, останали без сили да допълзят до рововете, които бе заповядала да изкопаят. Две жени се биеха за овъглен кокал. Десетгодишно момче наблизо стоеше и ръфаше плъх. Ядеше го с една ръка, а с другата стискаше наострена пръчка, да не би някой да се опита да му издърпа плячката. Непогребани мъртви лежаха навсякъде. Дани видя един, проснат в пръстта под черно наметало, но когато го подмина, наметалото му се разсипа на хиляда мухи. Жени като скелети седяха на земята, притиснали до себе си умиращи деца. Очите им я проследяваха. Които все още имаха сила, извикваха:
— Майко… моля те, майко… благословена да си, майко…
„Благословена да съм — помисли Дани с горчивина. — Градът ви стана на пепел и кост, хората ви умират, нямам подслон за вас, нито лек, нито надежда. Само клисав хляб и червиво месо, твърдо сирене, малко мляко. Благословена да съм.“
Каква майка беше, щом нямаше мляко да нахрани децата си?
— Твърде много мъртви — каза Аго. — Трябва да се изгорят.
— Кой ще ги изгори? — попита сир Баристан. — Кървавото течение е навсякъде. По сто умират всяка нощ.
— Не е добре да се пипат мъртвите — рече Джого.
— Това се знае — отвърнаха Аго и Ракаро едновременно.
— Може и така да е — каза Дани, — но това все едно трябва да се направи. — Помисли малко. — Неопетнените не се боят от трупове. Ще говоря със Сивия червей.
— Ваше величество — каза сир Баристан, — Неопетнените са най-добрите ви бойци. Не позволявайте тази напаст да плъзне между тях. Нека ащапорците погребат мъртвите си.
— Много са изнемощели — възрази Симон Шарения гръб.
— Повече храна може да ги подсили — каза Дани.
Симон поклати глава.
— Не бива да хабим храна за умиращи, ваше величество. Нямаме достатъчно храна за живите.
Знаеше, че е прав, но от това думите му не ставаха по-леки за слушане.
— Мисля, че стига — реши кралицата. — Ще ги нахраним тук.
Вдигна ръка. Фургоните зад нея спряха рязко, а конниците й се развърнаха около тях, за да задържат ащапорците да не нападнат храната. Веднага щом спряха, множеството около тях започна да се сгъстява. Все повече и повече поразени от болестта прииждаха с куцане и тътрене към фургоните. Конниците ги спираха.