Дори в дебелите кожени ръкавици ръцете на Теон бяха започнали да пулсират от болка. Често най-много го заболяваха дланите, и липсващите пръсти също. Наистина ли жените някога бяха жадували за ласките му? „Обявих се за принц на Зимен хребет. Оттам дойде всичко това.“ Беше мислил, че хората ще пеят за него сто години и ще разказват за храбрия му подвиг. Но ако някой говореше за него сега, беше за Теон Обърни-плащ, и говореха за измяната му. „Това никога не е било мой дом. Бях заложник тук.“ Лорд Старк никога не се беше отнасял жестоко с него, но дългата стоманена сянка на големия му меч винаги ги беше разделяла. „Беше добър с мен, но никога топъл. Знаеше, че някой ден може да се наложи да ме убие.“
Теон държеше очите си ниско наведени, докато прекосяваше двора между палатките. „Научих се да се бия в този двор.“ Помнеше топлите летни дни, когато се упражняваха с Роб и Джон Сняг под бдителния поглед на сир Родрик. Все още беше цял тогава, можеше да стисне дръжката на меча здраво като всеки мъж. Но дворът таеше и по-мрачни спомени. Тук беше събрал хората на Старк, в нощта, когато Бран и Рикон избягаха от замъка. Рамзи беше Смрад тогава, стоеше до него и му шепнеше, че трябва да съдере кожите на няколко пленника, за да ги принуди да му кажат къде са отишли момчетата. „Няма да има дране тука, докато аз съм принц на Зимен хребет“, беше отвърнал Теон. Не беше си и помислял колко кратко ще се окаже управлението му. „Никой от тях не поиска да ми помогне. Познавах ги всичките през половината си живот, а никой не поиска да ми помогне.“ Все пак бе направил всичко възможно да ги защити, но след като смъкна маската на Смрад, Рамзи беше избил всички, и железнородните на Теон също. „Запали коня ми.“ Беше последното, което видя в деня, в който падна замъкът: Усмивка гореше, пламъците подскачаха от гривата му, докато той се вдигаше на задните си крака, риташе и цвилеше с побелели от ужас очи. „Тук, в същия този двор.“
Вратите на Голямата зала се извисиха пред него: нови, на мястото на изгорелите крила, изглеждаха му недодялани и грозни, с груби, набързо сковани дъски. Пазеха ги двама копиеносци, присвити и треперещи под дебелите кожени наметала, със заледени бради. Изгледаха го с негодувание, когато закуцука нагоре по стъпалата, бутна дясното крило и се шмугна вътре.
Залата беше благословено топла и ярко огряна от пламъците на факлите. И никога не я беше виждал толкова пълна с хора. Остави се горещината да го залее и тръгна бавно навътре. Мъжете седяха натъпкани лакът до лакът на пейките, поставени толкова нагъсто, че слугите трябваше да се провират между тях. Дори за рицарите и лордовете имаше по-малко място от обичайното.
Близо до подиума Абел подръпваше струните на лютнята си и пееше „Красиви летни девици.“ „Нарича се бард. Всъщност е повече сводник.“ Лорд Мандърли беше взел музиканти от Бял пристан, но между тях нямаше певци, тъй че когато Абел се появи при портите с лютнята и шестте си жени, го посрещнаха радушно.
— Две сестри, две дъщери, жена и старата ми майка — твърдеше певецът, макар че никоя не приличаше на него. — Някои танцуват, някои пеят, една свири на гайда и една на барабан. Добри перачки са също.
Бард или сводник, гласът му беше приличен и свиреше добре. Тук сред руините едва ли някой можеше да очаква повече.
По стените висяха знамената: конските глави на Ризуел в златно, кафяво, сиво и черно, ревящият великан на дома Ъмбър, каменната ръка на дома Флинт от Пръста на Флинт, лосът на Рогов лес и тритонът на Мандърли, черната бойна брадва на Кервин и боровете на Толхарт. Но ярките им цветове не можеха напълно да скрият почернелите стени зад тях, нито дъските, запушили дупките на някогашните прозорци. Дори покривът не беше както трябва с грубо рендосаните нови светли дъски, докато старите греди бяха почти почернели от столетия дим.
Най-големите знамена бяха зад подиума: вълчището на Зимен хребет и одраният човек на Дредфорт, окачени зад младоженката и младоженеца. Да види знамето на Старк го порази повече, отколкото бе очаквал. „Грешно е, грешно, грешно като очите й.“ Гербът на дома Пули беше синьо блюдо на бяло поле в сива рамка. Този герб трябваше да окачат.
— Теон Обърни-плащ — подхвърли някой, докато минаваше. Други извръщаха лица, щом го видеха. Един се изплю. „И защо не?“ Беше предателят, взел Зимен хребет с измяна, убил млечните си братя, предал хората си да бъдат одрани при Рова Кайлин, довел млечната си сестра в ложето на лорд Рамзи. Рууз Болтън можеше да се е възползвал от него, но истинските северняци трябваше да го мразят.