— Ако бях кралица, първо щях да избия всички тези сиви плъхове. Щъкат навсякъде, живеят от отпадъците на лордовете си, цвърчат си един на друг, шепнат в ушите на господарите си. Но кои са господарите и кои слугите всъщност? Всеки голям лорд има своя майстер, всеки по-малък лорд се домогва да си има. Нямаш ли си майстер, смята се, че си незначителен. Сивите плъхове четат и пишат писмата ни, дори за лордове, които сами могат да четат, а кой може да каже със сигурност, че не изкривяват думите за свои цели? Каква полза от тях, питам?
— Те лекуват — отвърна Теон. Стори му се, че се очакваше от него.
— Лекуват, да. Изобщо не съм казала, че не са изкусни. Грижат се за нас, когато сме болни и ранени, или разстроени заради боледуването на родител или дете. Когато сме най-слаби и уязвими, те са до нас. Понякога ни изцеляват и ние сме дълбоко благодарни. Когато не успеят, утешават ни в скръбта ни и ние и за това сме благодарни. Благодарността, която им отдаваме, е място под покрива ни и това, че ги правим съпричастни към всички наши поводи за срам и тайни, част от всеки наш съвет. И много скоро се оказва, че управляващият е управляван.
— Точно така беше с лорд Рикард Старк — продължи тя. — Майстер Валис бе името на сивия му плъх. Впрочем, не е ли хитро как вървят само с едно име, дори тези, които са имали две при влизането си в Цитаделата? Така не можем да знаем кои са всъщност, или откъде са дошли… Но ако човек е достатъчно упорит, все пак може да разбере. Преди да изкове веригата си, майстер Валис го знаели като Валис Цветята. Цветя, Хълм, Реки, Сняг… даваме такива имена на незаконни деца, за да ги означим какво са, но те бързат да се отърват от тях. Майката на Валис Цветята била някакво момиче от Хайтауър, а баща му — архимайстер от Цитаделата, според слуховете. Сивите плъхове не са толкова целомъдрени, колкото им се иска да вярваме. Майсторите от Староград са най-лошите от всички. Щом изковал веригата си, тайният му баща и приятелите му бързо го пратиха в Зимен хребет, за да пълни ушите на лорд Рикард с отровни думи, сладки като мед. Бракът на Тъли беше негова идея, изобщо не се съмнявай, той…
Млъкна, защото Рууз Болтън се изправи и светлите му очи блеснаха на светлината на факлите.
— Приятели — почна той и в залата се възцари толкова дълбока тишина, че Теон можеше да чуе вятъра, блъскащ в дъските на прозорците. — Станис и рицарите му са напуснали Дълбоки лес, развели знамето на новия му червен бог. Клановете от северните хълмове идват с него на дребните си рунтави коне. Ако времето се задържи така, може да стигнат тук до две седмици. А Вранояда върви по кралския път, докато Карстарките се приближават от изток. Смятат да се съберат с лорд Станис и да ни вземат този замък.
Сир Хостийн Фрей се надигна.
— Трябва да тръгнем и да ги пресрещнем. Защо да им позволяваме да обединят силата си?
„Защото Арнолф Карстарк чака само знак от лорд Болтън, преди да обърне плаща си“, помисли Теон, докато други лордове започнаха да викат. Лорд Болтън вдигна ръце за тишина.
— Залата за пирове не е мястото за такива дискусии, ваши благородия. Нека го обсъдим в дневната, докато синът ми консумира брака си. Другите, моля, останете и се насладете на храната и пиенето.
Лордът на Дредфорт излезе, придружен от тримата майстери, а другите лордове и капитани станаха да го последват. Ходър Ъмбър, мършавият старец с прозвището Курвенска напаст, излезе с мрачно лице и навъсен. Лорд Мандърли беше толкова пиян, че се наложи четирима силни мъже да му помогнат да излезе от залата.
— Трябва да чуем песен за Готвача плъх — мърмореше, докато залиташе покрай Теон, подпрян на рицарите си. — Певец, я изкарай за Готвача плъх.
Лейди Дъстин беше една от последните, които се размърдаха. Щом излезе и тя, в залата изведнъж сякаш стана душно. Едва когато се изправи, Теон осъзна колко много е пил. Залитна, събори каната в ръцете на едно слугинче и виното се плисна по ботушите и бричовете му като тъмночервена вълна.
Нечия ръка го сграбчи за рамото. Пет пръста, корави като желязо, се впиха в плътта му.
— Искат те, Смрад — рече Киселия Алин. Дъхът му вонеше от прогнилите зъби. Жълтия Дик и Деймън Потанцувай за мен бяха с него. — Рамзи казва, че трябва да отведеш булката му в леглото.
Той потръпна от страх. „Изиграх ролята си — помисли си. — Защо аз?“ Но беше достатъчно разумен, за да не възрази.
Лорд Рамзи вече бе напуснал залата. Младоженката му, сама и привидно забравена, седеше свита и смълчана под знамето на дома Старк, стиснала сребърен бокал в двете си ръце. Ако можеше да се съди по погледа й, отправен към него, когато се приближи, беше опразнила бокала неведнъж. Сигурно се беше надявала, че ако изпие достатъчно, мъчението може да я подмине. Теон не се заблуждаваше.