— Е, чичо, знаеш, че обичам змии.
— А аз? — попита Тиен.
— Твоята майка беше септа. Оберин веднъж ми каза, че ти е чела от „Седемлъчата звезда“. Искам те и теб в Кралски чертог, но на другия хълм. Мечовете и Звездите са се реформирали и този нов Висш септон не е куклата, каквито бяха другите. Опитай се да се сближиш с него.
— Защо не? Бялото отива на тена ми. Изглеждам толкова… чиста.
— Добре — каза принцът. — Добре. Ако… ако се случат определени неща, ще известя всяка от вас. Някои неща в играта на тронове могат да се променят бързо.
— Знам, че няма да ни провалите, братовчедки. — Ариан отиде при всяка поред, хвана ръцете им, целуна ги леко по устните. — Обара, толкова пламенна. Нимерия, моя сестра. Тиен, миличко. Обичам ви всички. Слънцето на Дорн си отива с вас.
— Непокорими, неподвластни, несъкрушими — изрекоха в един глас Пясъчните змии.
Принцеса Ариан се задържа, след като братовчедките й напуснаха. Арео Хота също остана, както се полагаше.
— Дъщери са на баща си — каза принцът.
Малката принцеса се усмихна.
— Обериновци с цици.
Принц Доран се засмя. Хота толкова отдавна не го беше чувал да се смее, че почти бе забравил звука.
— Все пак според мен аз трябва да отида в Кралски чертог, а не лейди Ним — каза Ариан.
— Прекалено опасно е. Ти си наследничката ми, бъдещето на Дорн. Мястото ти е до мен. Много скоро ще имаш друга задача.
— Онова последното, за съобщението. Получил ли си новини?
Принц Доран й се усмихна потайно.
— От Лис. Голяма флота е събрана там, готова да отплава. Волантински кораби главно, карат армия. Никаква вест кои са или накъде може да тръгват. Говореше се за слонове.
— Не дракони?
— Слонове. Но е съвсем лесно да се скрие един млад дракон в трюма на голям ког. Денерис е най-уязвима по море. На нейно място бих крил себе си и намеренията си колкото може по-дълго, за да мога да взема Кралски чертог с изненада.
— Мислиш ли, че Куентин ще е с тях?
— Би могло. Или не. Ще разберем според това къде ще слязат, ако наистина Вестерос е целта им. Куентин ще я отведе нагоре по Зелената кръв, ако може. Но няма смисъл да го обсъждаме. Целуни ме. Тръгваме за Водните градини призори.
„Може да тръгнем по обед значи“, помисли Хота.
По-късно, когато Ариан си отиде, той остави дългата си брадва и вдигна принц Доран на леглото му.
— Докато Планината не разби черепа на брат ми, никой дорнец не беше загинал в тази Война на петимата крале — промълви тихо принцът, докато Хота го завиваше. — Кажи ми, капитане, мой позор ли е това, или слава?
— Не е моя работа да съдя за това, мой принце.
„Служи. Защитавай. Изпълнявай. Прости клетви за прости мъже.“ Само това знаеше.
Джон
Вал чакаше до портата в предутринния студ, загърната в наметало от меча кожа, толкова голямо, че можеше да стане дори на Сам. До нея имаше оседлан кон, рунтав и сив, с едно бяло око. Мъли и Ед Скръбния стояха с нея, двама нелепи стражи. Дъхът им излизаше заскрежен в студения черен въздух.
— Дали сте й сляп кон? — възкликна невярващо Джон.
— Само с едното око — измънка Мъли. — Иначе си е съвсем здрав. — Потупа коня по врата.
— Конят може да е сляп, но аз не съм — каза Вал. — Знам къде трябва да ида.
— Милейди, не сте длъжна да правите това. Рискът…
— … е мой, лорд Сняг. Не съм южняшка лейди, а жена от свободния народ. Познавам гората по-добре от всички ваши обходници с черни плащове. За мен в нея няма призраци.
„Надявам се.“ Джон разчиташе на това. Вярваше, че Вал би могла да успее там, където Джак Бълвър Черния и спътниците му не бяха успели. Надяваше се, че няма защо да се бои от свободния народ… но и двамата знаеха много добре, че диваците не са единствените в горите.
— Имате ли достатъчно храна?
— Корав хляб, кораво сирене, овесени питки, солена треска, солено телешко, солено овнешко и мях сладко вино да отмие всичката сол от устата ми. Няма да умра от глад.
— Тогава е време да тръгвате.
— Имате думата ми, лорд Сняг. Ще се върна, с Тормунд или без него. — Вал погледна към небето. Луната беше в първа четвърт. — Чакайте ме на първия ден на пълнолуние.
— Добре.
„Не ме проваляй — помисли Джон. — Иначе Станис ще ми вземе главата.“ „Имам ли думата ти, че ще пазиш добре нашата принцеса?“, беше казал кралят, а Джон беше обещал да я пази. „Вал не е принцеса обаче. Казах му го петдесет пъти.“ Беше хилаво измъкване, жалка дрипа, увита около накърнената му честна дума. Баща му изобщо нямаше да го одобри. „Аз съм мечът, който пази човешките владения — напомни си Джон, — и в крайна сметка това би трябвало да е много по-ценно от честта на един мъж.“