Пътят под Вала беше тъмен и студен като корема на леден дракон, и извит като змия. Ед Скръбния ги поведе с факла в ръка. Мъли държеше ключовете за трите порти, където лостове от черно желязо, дебели колкото мъжка ръка, запираха прохода. Копиеносци на всяка порта чукаха челата си за поздрав към Джон Сняг, но зяпваха открито Вал и коня й.
Когато излязоха на север от Вала, през дебела врата, направена от наскоро отсечено зелено дърво, дивашката принцеса спря за миг и огледа покритото със сняг поле, където крал Станис бе спечелил битката си. По-натам чакаше гората на призраците, тъмна и смълчана. Лунната светлина правеше меденорусата коса на Вал бледо сребриста, а страните й изглеждаха бели като сняг. Тя вдиша дълбоко.
— Въздухът е сладък на вкус.
— Езикът ми е твърде изтръпнал, за да мога да кажа. Усещам само студ.
— Студ? — Вал се засмя безгрижно. — Не. Когато е студено, ще ви боли да дишате. Дойдат ли Другите…
Тази мисъл беше притеснителна. Шестима от обходниците, които Джон беше пратил, все още липсваха. „Много скоро е. Все още може да се върнат.“ Но друга част от него настояваше: „Мъртви са, всичките. Ти ги изпрати да умрат, а сега правиш същото с Вал.“
— Кажи на Тормунд каквото ти казах.
— Може да не му трябват думите ти, но ще ги чуе. — Вал го целуна леко по бузата. — Имаш благодарностите ми, лорд Сняг. За слепия кон, за солената треска, за свободния въздух. За надеждата.
Дъхът им се смеси, бяла мъгла във въздуха. Джон Сняг се отдръпна и каза:
— Единствената благодарност, която искам, е…
— … Тормунд Ужаса на великаните, да. — Вал дръпна качулката си от меча кожа. Кафявата козина беше добре поръсена със сиво. — Преди да тръгна, един въпрос. Ти ли уби Джарл, милорд?
— Валът уби Джарл.
— Така чух, но исках да се уверя.
— Имаш думата ми. Не го убих аз. — „Макар че можеше и да съм, ако нещата бяха тръгнали другояче.“
— Значи това е сбогом — каза тя, почти закачливо.
Джон Сняг не беше в настроение за това. „Твърде студено и тъмно е за игри, а часът е твърде късен.“
— Само за известно време. Ще се върнеш. Заради момчето, ако не за друго.
— Заради сина на Крастър? — Вал сви рамене. — Не ми е близък.
— Чух те да му пееш.
— Пеех на себе си. Виновна ли съм, ако е слушал? — По устните й пробяга усмивка. — Това ме разсмива. О, добре. Той е едно сладко малко чудовище.
— Чудовище?
— Млечното му име. Трябваше да го нарека някак. Гледай да е на сигурно и топло. Заради майка му и заради мен. И го пази от червената жена. Тя знае кой е. Вижда неща в огньовете си.
„Аря“, помисли той с надежда.
— Пепел и въглени.
— Крале и дракони.
„Пак дракони.“ За миг Джон почти ги видя: виещи се в нощта, тъмните им криле очертани на фона на море от огън.
— Ако знаеше, щеше да е взела детето от нас. Момчето на Дала, не твоето чудовище. Една дума в ухото на краля, и щеше да е свършило. „И аз. Станис щеше да го вземе за измяна.“ — Защо го позволи, ако знаеше?
— Защото я устройваше. Огънят е нещо капризно. Никой не знае накъде ще тръгне пламъкът. — Вал пъхна стъпало в стремето, метна крак над конския гръб и го погледна от седлото. — Помниш ли какво ти каза сестра ми?
— Да. — „Меч без дръжка. Няма безопасен начин да го хванеш.“ Но и Мелисандра беше права. Дори меч без дръжка е по-добре от празна ръка, когато враговете са те обкръжили.
— Добре. — Вал обърна коня си на север. — Значи първата нощ на пълнолуние.
Джон се загледа след нея, зачуден дали изобщо ще види лицето й отново. „Не съм южняшка лейди, а жена от свободния народ.“
— Не ме интересува какво каза тя — измърмори Ед Скръбния, след като Вал се скри зад горичката високи борове. — Въздухът вече е толкова студен, че те боли да дишаш. Бих спрял, само че така ще боли още повече. — Потърка ръце. — Това ще свърши зле.
— Казваш го за всичко.
— Да, милорд. Обикновено съм прав.
Мъли се покашля.
— Милорд? Дивашката принцеса, както я пуснахте, мъжете може да кажат…