— … че аз самият съм полудивак, обърни-плащ, който иска да предаде кралството на разбойниците, човекоядците и великаните. — Джон нямаше нужда да зяпа в огън, за да разбере какво говорят за него. Най-лошото беше, че не грешаха съвсем. — Думите са вятър, а вятърът винаги духа на Вала. Хайде.
Все още беше тъмно, когато се прибра в покоите си зад оръжейната. Дух още не се беше върнал. „Още ловува.“ Голямото бяло вълчище все повече се задържаше навън напоследък, обикаляше все по-надалече в търсене на плячка. Хълмовете и полята край Черен замък между мъжете на Стража и диваците долу в Къртичиното бяха отдавна претърсени за дивеч, а и там поначало нямаше много за лов. „Зимата иде — напомни си Джон. — И то скоро, много скоро.“ Дали изобщо щяха да видят повече пролет?
Ед Скръбния се запъти към кухните и скоро се върна с халба кафяв ейл и покрито блюдо. Под капака Джон откри три патешки яйца, пържени в мас, резен бекон, две наденички, кървавица и половин самун хляб, още горещ. Изяде хляба и половин яйце. Щеше и бекона да изяде, но гарванът му го дръпна от ръката и не му даде шанс.
— Крадец — каза му Джон, след като птицата прехвръкна до трегера на вратата да изгълта плячката си.
— Кррадец — съгласи се гарванът.
Джон се зае с наденицата. Докато я прокарваше с глътка ейл, Ед се върна да му каже, че Боуен Марш е навън.
— Отел е с него, и септон Целадор.
„Много бързо.“ Зачуди се кой ли се е разприказвал и дали е само един.
— Да влязат.
— Да, милорд. Само си пазете надениците с тия двамата. Нещо гладни ми изглеждат.
„Гладни“ не беше точната дума според Джон. Септон Целадор изглеждаше объркан, замаян и в ужасна нужда от няколко люспи от дракона, който го беше запалил, докато Първият строител Отел Ярвик сякаш беше глътнал нещо, което не можеше да смели съвсем. Боуен Марш беше ядосан. Джон можеше да го види в очите му, в стегнатата уста и червенината по бузите му. „Това червено не е от студа.“
— Седнете — покани ги той. — Да ви предложа ядене? Или пиене?
— Закусихме в трапезарията — отвърна Марш.
— Аз не бих отказал. — Ярвик се отпусна на един стол. — Добре е, че предложихте.
— Може би малко вино? — попита септон Целадор.
— Гжито — изграчи гарванът от трегера. — Гжито, гжито.
— Вино за септона и блюдо за Първия ни строител — поръча Джон на Скръбния Ед. — Нищо за птицата. — Обърна се отново към гостите си. — Чули сте за Вал.
— И други неща — каза Боуен Марш. — Хората са загрижени, милорд.
„А кой те назначи да говориш от тяхно име?“
— Както и аз. Отел, как върви работата на Нощната крепост? Получих писмо от сир Аксел Флорент, който се титулува Ръката на кралицата. Казва ми, че кралица Селайз е недоволна от квартирата си на Източен крайморски страж и желае да се премести веднага в новото седалище на съпруга си. Ще бъде ли възможно това?
Ярвик сви рамене.
— Цитаделата е почти възстановена и сложихме покрив на кухните. Ще й трябват храна, мебели и дърва за огрев, имайте предвид, но би могло да свърши работа. По-малко удобства, отколкото в Източен страж, разбира се. И е далече от корабите, ако нейно величество пожелае да ни напусне, но… да, би могла да живее там, макар че ще трябват години, докато заприлича на истински замък. По-малко, ако имах повече строители.
— Бих могъл да ти предложа великан.
Това го стъписа.
— Чудовището на двора ли?
— Името му е Вун Вег Вун Дар Вун, така каза Кожите. Може да ти оплете езика, знам. Кожите го нарича Вун Вун, изглежда, е достатъчно. — Вун Вун много малко приличаше на великаните в приказките на баба Нан, онези огромни диви същества, които смесваха кръв в сутрешната си каша и поглъщаха цели бикове с космите, кожата и рогата. Този великан изобщо не ядеше месо, макар че беше страхотия, когато му донесат кош с корени и хрупаше лук, ряпа и сурово цвекло с големите си четвъртити зъби. — Работи с охота, макар че не винаги е лесно да му се обясни какво се иска от него. Говори донякъде Старата реч, но нищо не разбира от Общата. Неуморен е обаче и силата му е изумителна. Може да върши работата на дузина мъже.
— Аз… милорд, хората ми никога… великаните ядат човешка плът, мисля… не, милорд, благодаря ви, но нямам нужните хора да надзирават такова същество, той…
Джон Сняг не се изненада.
— Както искаш. Ще задържим великана тук.
Честно казано, щеше да му е неприятно да се раздели с Вун Вун. „Нищо не знаеш, Джон Сняг“, можеше да каже Игрит, но Джон говореше с великана при всяка възможност, с помощта на Кожите или някой от свободните, които бяха прибрали от свещената дъбрава, и научаваше все повече и повече за народа му и историята им. Съжаляваше само, че Сам го няма, за да запише разказите.