В крайна сметка не се удавиха… макар да имаше моменти, в които тази перспектива изглеждаше доста привлекателна. Бурята бушува до края на деня, както и през нощта. Мокри ветрове виеха около тях и вълните се вдигаха като юмруци на удавени великани, за да се стоварят върху палубите. Горе, както разбраха по-късно, един помощник-капитан и двама моряци били пометени през борда, корабният готвач беше ослепял от едно котле с гореща мас, плиснало в лицето му, а капитанът бе запокитен от кърмовия мостик на главната палуба толкова силно, че беше счупил двата си крака. Долу Хрус виеше, лаеше и ръмжеше на Пени, а Хубавка започна отново да сере и превърна тясната мокра каюта в кочина. Тирион успя да не повърне от всичкото това главно благодарение липсата на пиене. Пени не извади този късмет, но той все пак я държеше, докато корпусът пращеше и скърцаше притеснително около тях като буре, готово всеки момент да се пръсне.
Някъде към полунощ ветровете най-после стихнаха и морето се укроти достатъчно, та Тирион да може да се добере до палубата. Това, което видя, не го успокои. Когът се носеше на дрейф по море от драконово стъкло и под купа от звезди, но бурята наоколо продължаваше да бушува. Изток, запад, север, юг — накъдето и да погледнеше, облаците се издигаха като черни планини, оживели от сини и пурпурни мълнии. Не валеше дъжд, но палубата беше хлъзгава и мокра.
Чу как някой изкрещя отдолу — тънък висок глас, изпълнен с истеричен страх. Чу и Мокоро. Червеният жрец стоеше на предния мостик с лице срещу бурята, вдигнал жезъла над главата си, и бумтеше молитва. На средната палуба десетина моряци и двама от огнените му пръсти се бореха с оплетени въжета и прогизналото платно, но дали се опитваха да го вдигнат отново, или да го смъкнат, така и не разбра. Каквото и да правеха, стори му се много лоша идея. И така се оказа.
Вятърът се върна като изшепната заплаха, студен и влажен забърса бузата му, заплющя в мокрото платно, завихри се и задърпа пурпурния халат на Мокоро. Някакъв инстинкт накара Тирион да се вкопчи в най-близкото перило тъкмо навреме. За три изтупвания на сърцето лекият полъх се превърна във виеща хала. Мокоро изрева нещо и от драконовата паст на върха на жезъла му изригнаха зелени пламъци и изчезнаха в нощта. След това дойде дъждът, черен и заслепяващ, и предният и кърмовият мостик се скриха зад водна стена. Нещо огромно изплющя над главата му, Тирион погледна нагоре и видя понесеното от вятъра платно — двама мъже бяха увиснали на въжетата. След това чу пукот. „Проклет ад — остана му време да помисли, — това сигурно е мачтата.“
Докопа някакво въже и го задърпа, мъчеше се да се добере до люка и да се скрие долу от бурята, но силен порив на вятъра го събори, друг го блъсна в перилото. Дъжд го запердаши в лицето и го заслепи. Устата му отново беше пълна с кръв. Корабът стенеше и ръмжеше под него като страдащ от запек дебелак, напъващ се в нужника да опразни корема си.
След това мачтата се пръсна.
Тирион така и не я видя, но чу. Онзи пукот отново, последван от писък на изтерзано дърво, и изведнъж въздухът се изпълни с дървени парчета и трески. Една профуча на сантим покрай окото му, друга го перна по врата, трета се заби в прасеца му, през ботуша и бричовете. Той изкрещя от болка, но се задържа за въжето с последни сили — не предполагаше, че са му останали. „Вдовицата каза, че този кораб никога няма да стигне до целта си“, спомни си. След това се смееше и смееше, диво и истерично, а гръмотевиците трещяха и гредите стенеха, и вълните се стоварваха с грохот около него.
Когато бурята спря и оцелелите изпълзяха отново на палубата като розови червеи на повърхността след дъжд, „Селесори Коран“ беше развалина, затънал ниско във водата и килнат на десет градуса към левия борд, корпусът му нацепен на сто места, трюмът му пълен с вода, мачтата откършена и не по-висока от джудже. Дори дървената фигура на носа не беше оцеляла: едната ръка на стюарда се беше откършила, онази със свитъците. Девет мъже липсваха, включително един помощник-капитан, двама от огнените пръсти и самият Мокоро.
„Бенеро видял ли е това в пламъците си? — зачуди се Тирион, след като разбра, че и грамадният червен жрец си е отишъл. — А Мокоро?“
— Пророчеството е като опърничаво муле — измърмори той на Джора Мормон. — Струва ти се, че може да е от полза, но в момента, в който му се довериш, те ритва в главата. Онази проклета вдовица знаеше, че корабът изобщо няма да стигне до целта си, каза, че Бенеро го бил видял в пламъците си, само че го изтълкувах в смисъл… добре, има ли значение? — Изкриви уста. — Всъщност означаваше, че някаква проклета буря ще направи мачтата ни на трески, за да можем да дрейфуваме безцелно през Тъжния залив, докато храната ни свърши и почнем да се изяждаме един друг. Кого според теб ще нарежат първо за бифтеци… прасето, кучето или мен?