— Най-шумния според мен.
Капитанът умря на другия ден, корабният готвач три нощи по-късно. Единственото, което можеше да направи останалият екипаж, бе да държи развалината над водата. Помощник-капитанът, който пое командването, прецени, че са някъде при южния край на Острова на кедрите. Когато спусна лодките, за да ги издърпат на буксир към най-близката суша, едната потъна, а мъжете в другата прерязаха въжето и загребаха на север, като изоставиха всичките си приятели.
— Роби — изръмжа презрително Джора Мормон.
Големият рицар беше проспал бурята, ако го слушаше човек. Тирион се съмняваше, но затаи съмненията си. Някой ден можеше да му се доще да захапе някого за крака, а за това му трябваха зъби. Мормон като че ли беше склонен да забрави за разногласието им, тъй че Тирион реши да се преструва, че изобщо не го е имало.
Носеха се в дрейф деветнайсет дни. Храната и водата намаляваха. Слънцето грееше неумолимо. Пени се свиваше в каютата си с кучето и прасето, а Тирион й носеше храна, куцукаше с превързаното си бедро и душеше раната нощем. Когато нямаше какво да прави, си бодеше пръстите на ръцете и краката. Сир Джора се стараеше всеки ден да наточи меча си до блясък. Тримата оцелели огнени пръсти палеха нощния си огън, щом залезеше слънцето, но си носеха пищната броня, докато водеха молитвата на екипажа, и не се разделяха с копията си. И нито един моряк не посегна повече да потърка главата на някое от джуджетата.
— Дали да не им поиграем пак на рицарски турнир? — попита една вечер Пени.
— По-добре не — отвърна Тирион. — Само ще им напомни, че имаме хубаво пълничко прасенце. — Макар че Хубавка от ден на ден ставаше все по-малко пълна, а Хрус беше станал на козина и кости.
Същата нощ сънува, че отново е в Кралски чертог, с арбалет в ръката. „Накъдето заминават курвите“, каза лорд Тивин, но когато пръстът на Тирион се сви и тетивата дрънна, беше Пени, със забита в корема стрела.
Събуди го вик.
Палубата под него се движеше и в първия миг той толкова се обърка, че си помисли, че отново е на „Свенливата девица“. Лъх на свински говна го върна към реалността. Скърбите вече бяха на половин свят зад него и всички радости от онова време също. Спомни си колко сладко изглеждаше Лемор след сутрешните си къпания, с капчиците вода, лъснали по голата й кожа, но единствената девица тук беше неговата бедна Пени, малкото закърняло момиче джудже.
Нещо ставаше обаче. Тирион се смъкна от хамака си, прозя се и се заозърта за ботушите си. Колкото и безумно да беше, затърси и арбалета си, но нямаше арбалет, разбира се. „Жалко. Можеше да ми е от някаква полза, когато големите хора дойдат да ме изядат.“ Нахлузи ботушите и се качи на палубата, за да види за какво е цялото викане. Пени го беше изпреварила. Гледаше ококорена и с почуда.
— Платно — извика му. — Там, ето там, виждаш ли? Платно, и са ни видели, видели са ни. Платно!
Този път я целуна… веднъж по всяка буза, веднъж по челото и четвъртата по устата. Беше се изчервила и се смееше при последната целувка, изведнъж станала отново свенлива, но беше все едно. Другият кораб се приближаваше. Голяма галера. Греблата й оставяха след нея дълга бяла диря.
— Какъв кораб е това? — попита той Джора Мормон. — Можеш ли да прочетеш името му?
— Няма нужда да му чета името. Вятърът духа откъм него. Мога да го помириша. — Мормон извади меча си. — Ловци на роби са.
Обърни-плащ
Първите снежинки закръжиха във въздуха по заник-слънце. До вечерта снегът валеше толкова тежко, че луната изгря невидима зад бяла завеса.
— Боговете на Севера са отприщили гнева си над лорд Станис — заяви на заранта Рууз Болтън, когато мъжете се събраха в Голямата зала на Зимен хребет на закуска. — Той е чужденец тук и старите богове няма да го търпят жив.
Мъжете му зареваха одобрително и заблъскаха с юмруци по дъсчените маси. Зимен хребет можеше да е разрушен, но гранитните му стени все пак пазеха от най-лошия вятър и сняг. Бяха добре запасени с храна и пиене. Имаха огньове, които да ги топлят след дежурство, място, където да си подсушат дрехите, топли кътчета, където да легнат да поспят. Лорд Болтън беше струпал достатъчно дърва, за да поддържат огньовете си половин година, тъй че Голямата зала винаги беше топла и уютна. Станис нямаше нищо от това.