Рамзи си имаше нова играчка, с която да се забавлява, с цици и писанка… но скоро сълзите на Джейни щяха да загубят вкуса си и Рамзи отново щеше да поиска своя Смрад. „Ще ме дере сантим по сантим. Когато свършат пръстите ми, ще ми вземе дланите. След пръстите на краката — стъпалата ми. Но само когато го помоля, когато болката стане толкова ужасна, че го помоля за малко облекчение.“ Нямаше да има бани за Смрад. Пак щеше да се въргаля в говна, щяха да му забранят да се мие. Дрехите му щяха да станат на дрипи, мръсни и вмирисани, и щяха да го накарат да ги носи, докато изгният. Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да го върнат в кучкарниците с момичетата на Рамзи за компания. „Кира — спомни си той. — Нарича новата си кучка Кира.“
Отнесе паницата си в дъното на залата на една празна пейка. Пейките под подиума винаги бяха пълни с мъже, които пиеха, играеха на зарове, говореха или дремеха. Сержантите им ги будеха с ритници, когато им дойдеше ред да навлекат наметалата и да обикалят по стените. Но никой от тях нямаше да се зарадва на компанията на Теон Обърни-плащ, а и той не изгаряше от желание да седи с тях.
Кашата беше сива и водниста и той я избута настрана след третата лъжица, и я остави да се втвърди в купата. На съседната маса спореха за бурята и се чудеха колко дълго ще вали снегът.
— Цял ден и цяла нощ, може и повече — настояваше един едър чернобрад стрелец с брадвата на Кервин, пришита на гърдите му. Няколко по-стари мъже говореха за други снежни бури и твърдяха, че тази не е нищо повече от лек снежец в сравнение с онова, което са виждали зиме на млади години. Мъжете от Речните земи бяха слисани. „Не обичат сняг и студ тези южняшки мечове.“ Мъжете, които влизаха в залата, се трупаха до огньовете или пляскаха с ръце над греещите мангали, след като закачаха мокрите си наметала на куките до вратата.
Въздухът беше душен и димен. Кашата му вече хващаше коричка. Женски глас зад него каза:
— Теон Грейджой.
„Името ми е Смрад“, щеше да отвърне за малко.
— Какво искаш?
Тя прекрачи пейката, седна до него и избута от очите си кичур буйна червено-кафява коса.
— Защо ядете сам, милорд? Хайде, станете да потанцуваме.
Той се наведе над кашата.
— Не танцувам. — Принцът на Зимен хребет беше изящен танцьор, но Смрад с липсващите пръсти на краката щеше да е подигравка. — Остави ме на мира. Нямам пари.
Жената се усмихна криво.
— За курва ли ме взимате? — Беше една от перачките на певеца, високата и мършава, твърде слаба и жилава, за да я нарече човек хубава… макар че Теон някога все пак щеше да се повъргаля с нея, за да види какво е, когато тези дълги крака се увият около него. — За какво са ми пари тук? Какво мога да си купя с тях, сняг ли? — Жената се засмя. — Бихте могли да ми платите с усмивка. Никога не съм виждала усмивката ви, дори на сватбения пир на сестра ви.
— Лейди Аря не ми е сестра. — „И не се усмихвам — щеше да добави. — Рамзи мразеше усмивките ми, затова ме удари с чука в зъбите. Едва мога да ям.“ — Никога не ми е била сестра.
— Хубава девица обаче.
„Не бях красива като Санса, но всички казваха, че съм хубава.“ Думите на Джейни сякаш отекнаха в главата му с ритъма на барабаните, които удряха други две момичета на Абел. Друга беше издърпала Малкия Уолдър Фрей горе на масата, за да го учи как да танцува. Всички мъже се смееха.
— Остави ме на мира — каза Теон.
— Не съм ли по вкуса на милорд? Мога да ви пратя Миртъл, ако искате. Или Холи, може би тя ще ви хареса повече. Всички мъже харесват Холи. Те също не са ми сестри, но са сладки. — Наведе се към него. Дъхът й миришеше на вино. — Щом нямате усмивка за мен, разкажете ми как завладяхте Зимен хребет. Абел ще го направи на песен и ще живеете вечно.
— Като предател. Като Теон Обърни-плащ.
— Защо не Теон Умния? Било е дръзко начинание, както чухме. Колко мъже имахте? Сто? Петдесет?
„По-малко.“
— Беше лудост.
— Блестяща лудост. Станис има пет хиляди, казват, но Абел твърди, че десет пъти повече пак не биха могли да пробият тези стени. Тъй че как вие проникнахте, милорд? Имахте ли някакъв таен път?
„Имах въжета — помисли Теон. — Имах куки. Имах тъмнината на своя страна, и изненадата. Замъкът се охраняваше много слабо и ги изненадах.“ Но премълча всичко това. Ако Абел направеше песен за него, Рамзи сигурно щеше да му пробие тъпанчетата, за да е сигурен, че никога няма да я чуе.