— Знам го. — Не обичаше криптите, никога не беше обичал криптите, но ги познаваше.
— Заведи ме. Сержант, донеси фенер.
— На милейди ще й трябва топло наметало — предупреди Теон. — Ще се наложи да излезем навън.
Снегът валеше още по-силно. Лейди Дъстин бе загърната в самур. Присвити в наметалата си с качулки, стражите отвън бяха почти неразличими от снежните човеци. Само дъхът им, излизащ на бяла мъгла във въздуха, издаваше, че са живи. По бойниците горяха огньове в напразно усилие да прогонят сумрака. Нагазиха в мека бяла пелена, стигаща до средата на прасците им. Палатките в двора бяха хлътнали под тежестта на натрупания сняг.
Входът към криптите се намираше в най-стария участък на замъка, близо до подножието на Първата цитадела, неизползвана от стотици години. Рамзи я беше подпалил, когато опустоши Зимен хребет, и много от това, което не бе изгоряло, се беше срутило. Само една празна коруба беше останала, с едната стена открита за стихиите и запълнена със сняг. Отломки се бяха разпилели навсякъде: големи буци разбита зидария, изгорели греди, счупени водоливници. Падащият сняг бе покрил повечето от това, но едно чудовищно лице на водоливник още надничаше от снега, озъбено сляпо към небето.
„Тук намериха Бран, когато падна.“ Теон беше излязъл на лов него ден. Яздеха с лорд Едард и крал Робърт, без изобщо да знаят каква ужасна новина ги чака в замъка. Помнеше лицето на Роб, когато му казаха. Никой не бе очаквал момчето да оживее. „Боговете не можаха да убият Бран, и аз също не можах.“ Беше странна мисъл и още по-странно напомнянето, че Бран може би все още е жив.
— Ето там. — Теон посочи натрупания сняг под стената на цитаделата. — Отдолу. Внимавайте за нападали камъни.
Отне повече от половин час, докато хората на лейди Дъстин открият входа — изгребаха снега и разместиха отломките. Вратата бе замръзнала и здраво затворена. Сержантът я разби с брадва. Зад нея каменните стъпала се виеха надолу в тъмното.
— Спускането е дълго, милейди — предупреди Теон.
Лейди Дъстин беше непреклонна.
— Берон, светни.
Пътят надолу бе тесен и стръмен, стъпалата изтъркани през столетията в средата. Заслизаха един по един: сержантът със запален фенер, после Теон и лейди Дъстин, другият й човек зад тях. Винаги беше мислил, че криптите са студени, и така изглеждаха лете, но сега, докато се спускаха, въздухът ставаше по-топъл. Не топъл, изобщо не топъл, но по-топъл, отколкото горе. Тук долу под земята студът като че ли беше постоянен и неизменен.
— Булката плаче — каза лейди Дъстин, докато слизаха надолу предпазливо, стъпка по стъпка. — Нашата малка лейди Аря.
„Сега внимавай. Внимавай, внимавай.“ Подпря се с ръка на стената. От местещата се светлина имаше чувството, че стъпалата се движат под краката му.
— Ъъъ… както кажете, милейди.
— Рууз е недоволен. Кажи го на твоето копеле.
„Не е моето копеле“, искаше да отвърне, но друг глас в него изшепна: „Твой е, твой. Смрад е на Рамзи и Рамзи е на Смрад. Не трябва да забравяш името си.“
— Обличането й в сиво и бяло не върши никаква работа, ако момичето е оставено да плаче. На Фрей може да им е все едно, но северняците… те се страхуват от Дредфорт, но обичат Старките.
— Не и вие — каза Теон.
— Не и аз — призна лейди Бароутън. — Но останалите — да. Курвенската напаст е тук само защото Фрей държат Големия Джон в плен. А мислиш ли, че хората на Рогов лес са забравили последния брак на Копелето и как лейди жена му беше оставена да умре от глад и да изгризе собствените си пръсти? Какво според теб минава през главите им, когато чуят плача на новата булка? Скъпото момиченце на доблестния Нед.
„Не. Тя не е от кръвта на лорд Едард, името й е Джейни, тя е само дъщеря на стюард.“ Не се съмняваше, че лейди Дъстин го подозира, но все пак…
— Плачът на лейди Аря ни вреди повече от всички мечове и копия на лорд Станис. Ако Копелето смята да стане лорд на Зимен хребет, добре ще е да научи жена си да се смее.
— Милейди — каза Теон. — Стигнахме.
— Стъпалата водят още надолу — отбеляза лейди Дъстин.
— Има по-долни нива. По-стари. Най-долното ниво е отчасти рухнало, опасявам се. Никога не съм слизал там. — Бутна вратата и ги поведе по тъмен сводест тунел. Гранитни колони се редяха две по две в тъмното.
Сержантът на лейди Дъстин вдигна фенера. Плъзнаха се и заиграха сенки. „Малка светлина в голяма тъмница.“ Теон винаги се беше притеснявал от криптите. Усещаше каменните крале, втренчили в него каменните си очи, усещаше каменните пръсти, свити около дръжките на ръждясали дълги мечове. Никой не хранеше любов към железнородени. Изпълни го познатото чувство на страх.