Този ден минаха четиринайсет мили и бяха доволни и на толкова.
Когато се стъмни, коларят спря фургона под едно дърво. Докато разпрягаше конете, сир Джъстин дойде и махна прангите от глезените на Аша. Двамата с Мечката я придружиха през лагера до палатката на краля. Макар да беше пленничка, все пак беше Грейджой от Пайк, тъй че Станис Баратеон благоволи да я нахрани с остатъците от масата, където вечеряше със своите капитани и командири.
Кралският павилион беше голям почти колкото дългата зала в Дълбоки лес, но освен големината му в него нямаше нищо величествено. Коравите му стени от тежко жълто зебло бяха избелели и зацапани с кал и петна плесен. Над централния пилон се вееше кралският пряпорец: златен, с еленова глава в пламтящо сърце. От три страни го обкръжаваха павилионите на южните лордове, дошли със Станис на север. На четвъртата страна пращеше нощният огън.
Десетина мъже цепеха дърва, за да го подклаждат, когато Аша дойде накуцвайки с двамата си пазачи. „Хората на кралицата.“ Богът им беше червеният Р’хлор, а той беше ревнив бог. Нейният бог, Удавения бог на Железните острови, беше демон в очите им и ако не приемеше този Господар на Светлината, щеше да е прокълната и обречена. „Биха ме изгорили с радост, като тези цепеници и накършените клони.“ Беше чула някои да подхвърлят точно това след битката в горите. Станис беше отказал.
Кралят стоеше пред палатката си, загледан в огъня. „Какво ли вижда там? Победа? Гибел? Лицето на своя червен и гладен бог?“ Очите му бяха хлътнали, късо подстриганата му брада бе като сянка по мършавите му страни и кокалестата челюст. И все пак в погледа му имаше някаква властност, желязна решимост, която подсказваше на Аша, че този човек никога няма да се отклони от избрания път.
Смъкна се на коляно пред него.
— Ваше величество. — „Достатъчно ли съм унизена в очите ти? Достатъчно ли съм пребита и сломена?“ — Свалете тези вериги от китките ми, умолявам ви. Разрешете ми да яздя. Няма да се опитам да избягам.
Станис я изгледа все едно, че гледаше куче, дръзнало да скочи към крака му.
— Ти си заслужи тези вериги.
— Да. Сега ви предлагам хората си, корабите си и ума си.
— Корабите ти са мои, или изгорени. Хората ти… колко останаха? Десет? Дванайсет?
„Девет. Шест, ако броиш само тези, които са достатъчно силни да се бият.“
— Дагмър Ждрелото държи Тореново тържище. Свиреп воин и верен слуга на дома Грейджой. Мога да ви осигуря този замък, както и гарнизона му. — „Вероятно“, можеше да добави, но нямаше да й е от полза да издаде съмнение пред този крал.
— Тореново тържище не струва и колкото калта под петите ми. Зимен хребет е важен.
— Махнете тези железа и ми позволете да ви помогна да го превземете, ваше величество. Великият ви брат бе прочут с това, че умееше да прави паднали врагове свои приятели. Направете ме свой приятел.
— Приятел. Боговете не са те направил мъж. Как мога аз? — Станис отново се обърна към огъня и каквото там виждаше в оранжевите му пламъци.
Сир Джъстин Маси хвана Аша за рамото и я дръпна в кралската палатка.
— Това беше грешка, милейди. Никога не му говорете за Робърт.
„Трябваше да се сетя.“ Аша знаеше как става с малките братя. Помнеше Теон като момче, свенливо дете, което живееше с възхита и страх от Родрик и Марон. „Никога не израстват от това — каза си. — Един малък брат може да живее сто години, но винаги ще си остане малък брат.“ Тръсна железния си накит и си представи колко приятно би било да се промъкне зад Станис и да го удуши с веригата, стегнала китките й.
Вечеряха яхния от дивеч, сготвена от един мършав рогач, свален от съгледвача Бенджикот Клона. Но само в кралската палатка. Извън платнените й стени всеки мъж получи комат корав хляб и парче черна наденица, не по-голяма от пръст, полята с последния ейл на Галбарт Гловър.
Сто левги от Дълбоки лес до Зимен хребет. Триста мили полет на гарван.
— Де да бяхме гарвани — каза Джъстин Маси на четвъртия ден от похода, деня, в който заваля снегът. Само лека лапавица в началото. Студено и мокро, но нищо, през което да не могат да продължат с лекота.
Но на другия ден валеше отново, и на следващия, и на по-следващия. Гъстите бради на вълците се покриха с лед от замръзналия им дъх, а всички гладко обръснати южняци си пуснаха бакенбарди, за да им държат топло. Скоро земята се покри с бяла пелена, скрила камъни, криви корени и нападала шума, и всяка стъпка стана рискована. Вятърът също се усили, замиташе снега. Кралското воинство се превърна в колона от снежни човеци, залитащи в дълбоките до колене преспи.