На третия снежен ден кралската войска започна да се разкъсва. Южняшките рицари и лордове затъваха в снега, но мъжете от северните хълмове се справяха с него като че ли с лекота. Гароните им стъпваха уверено и ядяха по-малко от ездитните коне, и още по-малко от големите рицарски дестриери, а мъжете, които ги яздеха, бяха като у дома си в снега. Много от вълците си сложиха любопитни приспособления на краката. „Мечи лапи“ ги наричаха, странни издължени неща, направени от огънато дърво и кожени ремъци. Затягаха ги на ботушите си и по някакъв начин те им позволяваха да вървят по снега, без да пробиват кората и да затъват до бедрата.
Някои имаха мечи лапи и за конете си и рунтавите гарони ги носеха с лекота, с каквато други коне носеха подкови… но ездитните и дестриерите не искаха да имат нищо общо с тях. Когато няколко от кралските рицари все пак им ги вързаха, големите южняшки коне се запънаха и отказаха да вървят, или се опитваха да ги отърсят от краката си.
Северняците скоро започнаха да изпреварват войската. Задминаха рицарите в главната колона, а след това сир Годри Фаринг и авангарда му. Междувременно колите и фургоните на обоза изоставаха все повече и повече, толкова, че мъжете от ариергарда непрекъснато ги подканяха да карат по-бързо.
На петия ден от снежната буря обозът навлезе в набраздена шир от дълбоки до кръста преспи, които скриваха замръзнало езеро. Ледът се пропука под тежестта на фургоните и трима колари и четири коня бяха погълнати от замръзващата вода, и още двама мъже, опитали се да ги спасят. Единият беше Харууд Фел. Рицарите му го извадиха, преди да се удави, но не и преди устните му да посинеят и кожата му да побелее като мляко. Каквото и да правеха след това, не можаха да го стоплят. Няколко часа трепереше ужасно, дори след като срязаха замръзналите му дрехи, загърнаха го в топли кожи и го сложиха да седи до огъня. Късно вечерта се унесе в трескав сън. Не се събуди повече.
Тази нощ Аша за първи път чу хората на кралицата да мърморят за жертвоприношение: дар към червения им бог, за да сложи край на снежната виелица.
— Боговете на Севера са отприщили тази буря над нас — каза сир Корлис Пени.
— Лъжливи богове — настоя сир Годри Великаноубиеца.
— Р’хлор е с нас — каза сир Клейтън Съгс.
— Мелисандра не е — каза Джъстин Маси.
Кралят не каза нищо. Но чу. Аша бе сигурна в това. Седеше на високата маса, докато блюдото с лучена супа пред него изстиваше, взрян в пламъка на най-близката свещ с хлътналите си очи, без да обръща внимание на разговора. Първият му помощник-командир, високият слаб сър Ричард Хорп, проговори вместо него:
— Бурята скоро трябва да спре.
Но бурята се влоши още повече. Вятърът запердаши още по-жестоко, като камшик на търговец на роби. Аша мислеше, че знае какво е студ на Пайк, когато вятърът връхлетеше с вой от морето, но онова не беше нищо в сравнение с тукашното. „Човек може да полудее от този студ.“ Дори когато по колоната отекнеше викът да спрат за нощен лагер, не беше лесно човек да се сгрее. Палатките бяха влажни и тежки, трудно се вдигаха и още по-трудно се смъкваха, често рухваха от многото натрупан отгоре им сняг. Кралското воинство пълзеше през най-голямата гора на Седемте кралства, но скоро стана трудно да се намери сухо дърво. Във всеки следващ лагер огньовете ставаха все по-малко, а и хвърляха все повече пушек, отколкото топлина. Ядяха храната студена, дори сурова.
Дори свещеният нощен огън се смали и отслабна, за отчаяние на хората на кралицата.
— Господарю на Светлината, опази ни от това зло — молеха се те, водени от дълбокия глас на сир Годри Великаноубиеца. — Покажи ни отново яркото си слънце, усмири тези ветрове и стопи тези снегове, за да можем да стигнем враговете ти и да ги стъпчем. Нощта е тъмна и студена, и пълна с ужаси, но твоя е силата и славата на светлината. Р’хлор, изпълни ни със своя огън.
По-късно, когато сир Корлис Пени се зачуди на глас дали някога цяла армия е замръзвала до смърт, вълците се изсмяха.
— Това не е никаква зима — заяви Вул Голямото ведро. — Горе по хълмовете казваме, че есента те целува, но зимата те ебе здраво. Това е само есенна целувка.