— Клона се кълне, че сме само на три дни от Зимен хребет — каза същата вечер на краля сир Ричард Хорп, след студеното броене.
— Ако изоставим най-слабите — добави Корлис Пени.
— Най-слабите са неспасяеми — настоя Хорп. — Тези, които все още сме достатъчно силни, трябва да стигнем до Зимен хребет или също да умрем.
— Господарят на Светлината ще ни даде замъка — заяви сир Годри Фаринг. — Ако лейди Мелисандра беше с нас…
Най-сетне, след един кошмарен ден, когато колоната напредна едва с една миля и загуби десетина коня и четирима мъже, лорд Пийзбъри се нахвърли върху северняците.
— Този поход беше лудост! Все повече измират всеки ден — за какво? Заради някакво момиче?
— Момичето на Нед — рече Морган Лидъл. Беше вторият от трима синове, тъй че другите вълци го наричаха Лидъл Средния, но рядко пред него. Тъкмо Морган за малко щеше да убие Аша в боя при Дълбоки лес. След това, по време на похода, бе дошъл да я помоли за прошка… за това, че я бе нарекъл „путка“ в бойната си страст, а не защото се бе опитал да й разцепи главата с брадва.
— Момичето на Нед — повтори Вул Голямото ведро. — И щяхме да сме взели и нея, и замъка, ако вие, наперени южняшки контета, не се бяхте напикали в сатенените си бричове от малко сняг.
— Малко сняг? — Меката момичешка уста на Пийзбъри се изкриви от гняв. — Твоят лош съвет ни натрапи този поход, Вул. Започвам да подозирам, че си бил човек на Болтън през цялото време. Така е, нали? Той ли те прати да шепнеш отрова в ухото на краля?
Голямото ведро се изсмя в лицето му.
— Лорд Грахова шушулка. Ако беше мъж, щях да те убия за това, но мечът ми е направен от твърде добра стомана, за да го цапам с кръв на страхливец. — Отпи яка глътка ейл и си обърса устата. — Хора умират, да. Още ще умрат, преди да видим Зимен хребет. Какво от това? Това е война. Във войната умират хора. Така е, както трябва да е. Както винаги е било.
Сир Корлис Пени изгледа невярващо главатаря на клана.
— Искаш ли да умреш, Вул?
Това, изглежда, развесели северняка.
— Искам да живея вечно в земя, където лятото трае хиляда години. Искам замък в облаците, откъдето да мога да гледам над света. Искам отново да съм на двайсет и шест. Когато бях на двайсет и шест, можех да се бия цял ден и да еба цяла нощ. Какво искат хората е без значение. Зимата почти е дошла, момче. А зимата е смърт. Бих предпочел мъжете ми да умрат в бой за малкото момиче на Нед, а не сами и гладни и сълзите им да замръзват на бузите. Никой не пее песни за мъже, които умират така. Колкото до мен, аз съм стар. Това ще е последната ми зима. Нека се окъпя в кръв на Болтън, преди да умра. Искам да усетя как плисва в лицето ми, когато брадвата ми се забие дълбоко в черепа на някой Болтън. Искам да я оближа от устните си и да умра с вкуса й на езика ми.
— Да! — ревна Морган Лидъл. — Кръв и битка! — И всички планинци зареваха, заблъскаха чаши и рогове с ейл и кралската палатка се изпълни с дрънчене и тракане.
Самата Аша Грейджой също бе готова да посрещне с радост един бой. „Един бой и да свършат тези мъки. Стомана в стомана, розов сняг, разбити щитове и отсечени крайници, и край на всичко това.“
На другия ден кралските съгледвачи се натъкнаха на изоставено селце между две езера: бедно и жалко, само няколко колиби, дълга обща сграда и наблюдателна кула. Ричард Хорп заповяда да спрат, въпреки че армията бе напреднала не повече от половин миля, а до стъмване имаха още няколко часа. Луната отдавна се беше вдигнала, когато обозът и ариергардът се дотътриха в селото. Аша беше сред тях.
— В езерата има риба — каза Хорп на краля. — Ще пробием дупки в леда. Северняците знаят как се прави.
Дори с дебелото си кожено наметало и тежката броня Станис приличаше на човек с единия крак в гроба. Малкото плът, която имаше по високата си мършава фигура в Дълбоки лес, се беше стопила по време на похода. Черепът му изпъкваше под кожата и челюстите му бяха стиснати толкова здраво, че Аша си помисли, че зъбите му ще се натрошат.
— Добре, риба — отсече той рязко. — Но на разсъмване продължаваме.
Когато утрото дойде, лагерът се събуди в сняг и безмълвие.
Небето от черно стана бяло и застина така. Аша Грейджой се събуди изтръпнала и премръзнала под купчината кожи, заслушана в хъркането на Мечката. Никога не си бе представяла, че жена може да хърка толкова силно, но вече бе свикнала, дори намираше някаква утеха в този звук. Безпокоеше я тишината. Никакви тръби не свиреха, за да вдигнат мъжете, да се оформи колоната и да се подготвят за марш. Никакви бойни рогове не зовяха северняците. „Нещо не е наред.“