Изпълзя изпод кожите, измъкна се от палатката и избута стената от сняг, запушила ги през нощта. Железните й вериги издрънчаха. Тя се измъкна и вдиша ледения утринен въздух. Снегът продължаваше да вали, дори по-тежко, отколкото когато се беше пъхнала в палатката вечерта. Езерата бяха изчезнали, както и горите. Видя очертанията на други палатки и заслони и мътното оранжево сияние на огъня, горящ горе на наблюдателницата, но не и самата кула. Бурята бе погълнала останалото.
Някъде напред Рууз Болтън ги чакаше зад стените на Зимен хребет, но войската на Станис Баратеон седеше окована от сняг, обкръжена от лед и студ и издъхваща от глад.
Денерис
Свещта догаряше. По-малко от един пръст оставаше, щръкнал над локвичка топъл стопен восък, и хвърляше светлината си над леглото на кралицата. Пламъкът потрепваше.
„Съвсем скоро ще догори — помисли Денерис. — А с нея ще свърши и поредната нощ.“
Утрото винаги идваше твърде рано.
Не беше спала, не можеше да спи, не искаше да спи. Дори не беше посмяла да затвори очи от страх, че когато отново ги отвори, ще е утро. Ако имаше тази власт, щеше да направи нощите безкрайни, но най-доброто, което можеше да направи, бе да се опитва да се наслади на всеки миг, преди разсъмването да е превърнало миговете само в гаснещи спомени.
До нея Даарио Наарис спеше кротко като бебе. Имаше дарба за сън, беше се похвалил с онази негова наперена усмивка. Твърдеше, че на полето често спял в седлото, за да е добре отпочинал, ако се случи да влезе в битка. Слънце или буря, било му все едно.
— Воин, който не може да спи, скоро остава без сила да се бие — каза й. Никога не го мъчеха кошмари също така. Когато Дани му разказа как Сервин Огледалния щит бил обсебен от призраците на всички рицари, които е убил, Даарио само се изсмя. — Ако тези, които съм убил, дойдат да ми досаждат, пак ще ги убия. — „Има наемническа съвест — осъзна тя тогава. — Сиреч никаква.“
Даарио лежеше по корем, леките ленени завивки бяха оплетени около дългите му крака, лицето му бе извърнато настрани във възглавниците.
Дани прокара ръка по гърба му и проследи линията на гръбнака му. Кожата му беше гладка, почти без косми. „Кожата му е коприна и сатен.“ Обичаше я под пръстите си. Обичаше да прокара пръсти през косата му, да размачка схванатите му прасци след дълъг ден на седлото, да хване члена му в шепата си и да усети как се втвърдява.
Ако беше някоя обикновена жена, с радост щеше да прекара целия си живот да гали Даарио, да проследява белезите по тялото му, да го кара да й разкаже как е получил всеки от тях. „Бих му дала короната си, ако я поиска“, помисли си… но не я беше поискал и никога нямаше да го направи. Даарио можеше да шепне думи за любов, щом двамата се слееха в едно, но тя знаеше, че обича драконовата кралица. „Ако му дам короната си, няма да ме иска.“ Освен това крале, които губеха короните си, често губеха и главите си, а тя не виждаше никаква причина и с кралиците да не е така.
Свещта примига за сетен път и умря, удавена в собствения си восък. Тъмнината погълна пухеното легло и двамата в него и изпълни всеки ъгъл в стаята. Дани прегърна капитана си и се притисна до гърба му. Изпиваше аромата му, наслаждаваше се на топлината на плътта му, на допира на кожата му до своята. „Помни — каза си. — Помни допира му.“ Целуна го по рамото.
Даарио се завъртя към нея и отвори очи.
— Денерис. — Усмихна се лениво. Това бе още една от дарбите му: будеше се изведнъж, като котка. — Съмна ли се?
— Още не. Имаме още малко време.
— Лъжкиня. Мога да видя очите ти. Щях ли да мога, ако беше тъмна нощ? — Даарио изрита завивките и се надигна. — Вече се развиделява. Денят скоро ще е тук.
— Не искам тази нощ да свършва.
— Нима? И защо така, моя кралице?
— Знаеш.
— Сватбата ли? — Той се засмя. — Омъжи се за мен.
— Знаеш, че не мога.
— Ти си кралица. Можеш да направиш каквото си поискаш. — Обви бедрото й с ръка. — Колко нощи ни остават?
„Две. Само две.“
— Знаеш го не по-зле от мен. Тази нощ и следващата, и трябва да свършим с това.
— Омъжи се за мен и можем да имаме всички нощи завинаги.
„Ако можех.“ Хал Дрого беше нейното слънце и звезди, но беше мъртъв от толкова отдавна, че Денерис почти бе забравила какво е да обичаш и да бъдеш обичана. Даарио й бе помогнал да си го спомни. „Мъртва бях, а той ме върна към живота. Спях, а той ме събуди. Моят храбър капитан.“ Все пак напоследък бе станал прекалено дързък. Един ден, когато се върна от поредния си набег, беше хвърлил главата на юнкайски лорд в краката й и я беше целунал в залата пред очите на целия свят, докато Баристан Селми не ги раздели. Сир Дядо толкова се беше разгневил, че Дани се уплаши да не се пролее кръв.