Выбрать главу

— Не можем да се оженим, обич моя. Знаеш защо.

Той стана.

— Омъжи се за Хиздар тогава. Ще му дам хубав комплект рога за сватбен дар. Гхискарските мъже обичат да се перчат с рогата си. Правят си ги от косата, с гребени, восък и железа. — Даарио намери бричовете си и си ги обу. Долните си дрехи остави.

— След като се омъжа, ще бъде върховна измяна да ме желаеш. — Дани дръпна завивката над гърдите си.

— Значи ще стана изменник. — Навлече синя копринена туника и оправи с пръсти зъбците на брадата си. Беше я боядисал наново заради нея, в синьо вместо тъмния пурпур, както беше при първата им среща. — Мириша на теб — каза той, след като подуши пръстите си, и се ухили.

Дани обичаше да гледа как блясва златният му зъб, когато се усмихне. Обичаше космите на гърдите му. Обичаше силата на мишците му, смеха му, начина, по който винаги я гледаше в очите и казваше името й, докато пъхваше члена си в нея.

— Красив си — промълви тя, докато го гледаше как си нахлузва ботушите. Някои дни я оставяше тя да го направи вместо него, но не и днес, изглежда. „Това също свърши.“

— Не достатъчно красив, за да се оженя за теб. — Даарио взе оръжейния си колан от куката, на която го бе окачил.

— Къде отиваш?

— Навън в града ти — отвърна той. — Да изпия халба-две и да се забъркам в някоя свада. От много време не съм убивал. Може би трябва да потърся годеника ти.

Дани хвърли една възглавница по него.

— Хиздар ще го оставиш на мира!

— Както заповяда кралицата ми. Ще провеждаш ли дворцов съвет днес?

— Не. Утре ще бъда омъжена жена и Хиздар ще бъде кралят. Нека той да провежда съвети. Тези хора са негови.

— Някои са негови, някои са твои. Тези, които освободи.

— Упрекваш ли ме?

— Тези, които наричаш свои деца. Те искат майка си.

— Да. Упрекваш ме.

— Само малко, сърце мое. Ще дойдеш ли да проведеш съвета?

— След венчавката ми може би. След мира.

— Това след, за което говориш, никога не идва. Трябва да проведеш съвета. Новите ми хора не вярват, че си истинска. Тези, които дойдоха от Брулените от вятъра. Повечето са родени и отрасли във Вестерос, главите им са пълни с приказки за Таргариени. Искат да видят един със собствените си очи. Жабока има дар за теб.

— Жабока ли? — изкикоти се тя. — И кой е той?

Даарио сви рамене.

— Някакво дорнско момче. Скуайър на едрия рицар, когото наричат Зеления търбух. Казах му, че може да даде дара си на мен и аз да го доставя, но не искаше и да чуе.

— О, умен жабок. „Да даде дара си на мен.“ — Хвърли друга възглавница по него. — Щях ли да го видя изобщо?

Даарио поглади позлатените си мустаци.

— Бих ли откраднал от милата ми кралица? Ако беше дар, достоен за теб, бих го положил лично в нежните ти длани.

— В знак на своята любов?

— За това нищо няма да кажа, но му казах, че би могъл да ти го поднесе. Нали няма да изкараш Даарио Наарис лъжец?

Дани беше безпомощна да откаже.

— Както искаш. Доведи утре жабока си в двора. Другите също. Вестеросите. — Щеше да е хубаво да чуе Общата реч от някой друг освен от сир Баристан.

— Както заповяда кралицата ми. — Даарио се поклони, ухили се и излезе, наметалото му се завихри след него.

Дани седеше сред разхвърляните завивки с ръце около коленете си толкова отчаяна, че не чу кога Мисандей е влязла с хляб, мляко и смокини.

— Ваше величество? Зле ли ви е? Посред нощ тази чу да крещите.

Дани взе една смокиня. Беше черна и още мокра от утринната роса. „Ще ме накара ли Хиздар да крещя?“

— Вятъра си чула да крещи. — Отхапа, но плодът бе изгубил сладостта си, след като Даарио си бе отишъл. Въздъхна, стана и извика на Ирри да донесе халата й, а след това излезе на терасата.

Враговете я бяха обкръжили отвсякъде. Пристаналите край брега кораби никога не бяха по-малко от дузина. Някои дни стигаха до сто, когато разтоварваха войници. Юнкайците дори караха дървен материал по море. Зад окопите си строяха катапулти, скорпиони и високи требушети. В тихи нощи чуваше чукове, кънтящи в топлия сух въздух. „Никакви обсадни кули обаче. Никакви стенобитни овни.“ Нямаше да се опитат да заемат града с щурм. Щяха да изчакват зад обсадните си линии, да хвърлят камъни по нея, докато гладът и болестта не смъкнат хората й на колене.