„Хиздар ще ми донесе мир. Трябва.“
Вечерта готвачите й опекоха яре с фурми и моркови, но Дани не можа и един залък да хапне. Перспективата, че ще се бори с Мийрийн, отново я бе изтощила. Сънят дойде трудно дори след като Даарио се върна, толкова пиян, че едва стоеше на крака. Въртеше се и се мяташе под завивките, сънуваше, че Хиздар я целува… но устните му бяха сини и отекли, а когато се заби вътре в нея, мъжеството му бе студено като лед. Стресна се и се надигна, с разрошена коса и омачкана нощница. Капитанът й спеше до нея, но беше сама. Искаше да го разтърси, да го събуди, да го накара да я прегърне, да я чука, да я накара да забрави, но знаеше, че ако го направи, той само ще се усмихне, ще се прозине и ще каже:
— Било е само сън, моя кралице. Хайде, заспивай.
Вместо това тя облече нощен халат с качулка и излезе на терасата. Отиде до парапета и се загледа над града, както бе правила стотици пъти. „Никога няма да бъде мой град. Никога няма да бъде мой дом.“
Бледорозовата светлина на зората я завари все още на терасата, заспала на тревата под завивка от ситна роса.
— Обещах на Даарио, че днес ще проведа дворцов съвет — каза на слугите си, когато я събудиха. — Помогнете ми да си намеря короната. А, и някакви дрехи, нещо леко и прохладно.
След час слезе в дворцовата зала.
— Всички на колене пред Денерис Родената в буря, Неизгоримата, кралица на Мийрийн, кралица на андалите и на ройнарите, и на Първите хора, халееси на Великото тревно море, Трошачка на окови и Майка на дракони — призова Мисандей.
Резнак мо Резнак се поклони и лицето му грейна.
— Ваше величество, всеки ден ставате все по-красива. Мисля, че предстоящият брак ви придава сияние, о, моя сияйна кралице.
Дани въздъхна.
— Призовете първия молител.
Толкова време беше минало от последния й дворцов съвет, че навалицата от чакащи аудиенция беше убийствена. Дъното на залата гъмжеше от хора и избухваха свади за реда. Неизбежно първа напред пристъпи Галаза Галаре, вдигнала високо глава и с лице скрито под блещукащ зелен воал.
— Ваше сияние, може би ще е най-добре да поговорим насаме.
— Де да имах толкова време — отвърна Дани любезно. — Утре ми предстои женитба. — Последната й среща със Зелената грация не беше минала добре. — Какво ще желаете от мен?
— Бих искала да ви поговоря за наглостта на един определен наемнически капитан.
„Смее да каже това на открит дворцов съвет?“ Жегна я гняв. „Има кураж, признавам й го, но ако мисли, че отново ще търпя упреците й, ужасно греши.“
— Измяната на Кафявия Бен Плум потресе всички ни — рече тя, — но предупреждението ви дойде твърде късно. И зная, че ще искате да се върнете в храма си, за да се молите за мир.
Зелената грация се поклони.
— Ще се моля и за вас също.
„Още един шамар“, помисли Дани и лицето й се изчерви.
Останалото бе добре позната досада. Тя седеше на възглавничките, слушаше, а едното й стъпало се въртеше нетърпеливо. Джикуи й донесе блюдо със смокини и шунка за обяд. Молителите като че ли нямаха край. На всеки двама, които отпращаше с усмивка, един напускаше със зачервени очи и мърморене.
Едва към заник-слънце Даарио Наарис се появи със своите нови Бурни врани, вестеросите, прехвърлили се към него от Брулените от вятъра. Дани се усети, че хвърля погледи към тях, докато поредният молител продължаваше да дърдори. „Тези хора са мои. Аз съм законната им кралица.“ Изглеждаха размъкната сган, но това можеше да се очаква от наемници. Най-младият не можеше да е повече от година по-голям от нея; най-старият трябваше да е видял шейсет. Някои показваха признаци на богатство: златни халки по ръцете, копринени туники, обковани със сребро оръжейни колани. „Плячка.“ Но като цяло облеклото им бе простовато и похабено от много носене.
Когато Даарио ги изведе напред, тя видя, че между тях има и жена, едра, руса, с дълга ризница. „Хубавата Мерис“, нарече я капитанът, макар „хубава“ да беше последното, което щеше да я нарече Дани. Беше шест стъпки висока и без уши, с отрязан нос, дълбоки белези на двете бузи и най-студените очи, които кралицата бе виждала. Колкото до останалите…