Хю Хънгърфорд беше слаб и навъсен, дългокрак, дълголик и облечен в избеляло фино облекло. Вебер беше нисък и мускулест, с паяци, татуирани по главата, гърдите и ръцете. Червеноликият Орсън Камъка твърдеше, че бил рицар, както и дългурестият Луцифър Дългия. Уил от Горите я изгледа похотливо, докато коленичеше. Дик Сламката имаше сини като метличина очи, бяла като лен коса и нервна усмивка. Лицето на Рижия Джак беше скрито зад четинеста оранжева брада, а речта му беше неразбираема.
— Отхапа си половината език в първата си битка — обясни й Хънгърфорд.
Мъжете от Дорн изглеждаха различно.
— Ако благоволи ваше величество — каза Даарио, — тези тримата са Зеления търбух, Геролд и Жабока.
Зеления търбух беше огромен и плешив като камък, с толкова дебели ръце, че можеше да съперничи на Белвас Силния. Геролд беше слаб висок младеж със слънчеви жилки в косата и смеещи се синьо-зелени очи. „Тази усмивка му е спечелила не едно девиче сърце, сигурна съм.“ Наметалото му бе от мека кафява вълна, подплатена с пясъчна коприна, красива дреха.
Жабока, скуайърът, беше най-младият от тримата и най-малко впечатляващият, строг набит младок с кафяви коса и очи. Лицето му бе грубовато, с високо чело, квадратна челюст и широк нос. Мъхът по бузите му му придаваше вид на момче, опитващо се да пусне първата си брада. Дани нямаше представа защо са го нарекли Жабока. „Сигурно може да скача по-далече от другите.“
— Станете — подкани ги тя. — Даарио ми каза, че сте дошли при нас от Дорн. Дорнците винаги ще бъдат посрещнати радушно в моя двор. Слънчево копие остана вярно на моя баща, когато Узурпатора заграби трона му. Сигурно сте преживели много несгоди, докато стигнете до мен.
— Твърде много — отвърна Геролд, красивият със слънчевата коса. — Бяхме шестима, когато напуснахме Дорн, ваше величество.
— Съжалявам за загубите ви. — Кралицата се обърна към най-едрия от групата им. — Зелен търбух е странно име.
— Шега, ваше величество. От корабите. Хванах зелената болест и ме държа по целия път от Волантис. Люшкането и… е, да не казвам.
Дани се изкикоти.
— Мисля, че се досещам, сир. Сир, нали? Даарио каза, че сте рицар.
— Да, ваше величество, и тримата сме рицари.
Дани погледна Даарио и видя гнева, пробягал по лицето му. „Не е знаел.“
— Имам нужда от рицари.
Подозренията на сир Баристан се бяха пробудили.
— Лесно се претендира за рицарство толкова далече от Вестерос. Готови ли сте да защитите тази хвалба с меч или пика?
— Ако потрябва — отвърна Геролд. — Въпреки че не бих твърдял, че някой от нас е равен на Баристан Храбрия. Ваше величество, моля за прошка, но се явихме пред вас под фалшиви имена.
— Познавах един, който го направи веднъж — каза Дани. — Мъж, наречен Арстан Бялата брада. Кажете ми истинските си имена.
— С радост… но ако може да помолим кралицата за извинение, има ли някое място с по-малко очи и уши?
„Игри в игри.“
— Както желаете. Скааз, разчисти двора ми.
Бръснатото теме зарева заповеди. Неговите Бронзови зверове свършиха останалото, като подкараха извън залата останалите вестероси и молителите за деня. Съветниците й останаха.
— Е — каза Дани. — Имената ви.
Красивият млад Геролд се поклони.
— Сир Герис Пийвода, ваше величество. Мечът ми е ваш.
Зеления търбух скръсти ръце на гърдите си.
— И моят боен чук. Аз съм сир Арчибалд Ирънууд.
— А вие, сир? — попита кралицата момчето, наречено Жабока.
— Ако благоволи ваше величество, може ли първо да поднеса подаръка си?
— Щом желаеш — отвърна Дани, обзета от любопитство, но когато Жабока понечи да тръгне към нея, Даарио Наарис застана пред него и протегна ръката си в метална ръкавица.
— Дай ми този подарък.
Набитото момче го изгледа студено, после се наведе, развърза ботуша си и извади от скрития вътре джоб пожълтял пергамент.
— Това ли ти е подаръкът? Някакви драскулки? — Даарио дръпна сгънатия пергамент от дорнеца, разгъна го и огледа с присвити очи печатите и подписите. — Много е хубаво, с всичкото му злато и панделки, но не мога да чета вестероските ви драсканици.
— Занеси го на кралицата — заповяда сир Баристан. — Веднага.