— Кажи ми — каза Дани, докато процесията възвиваше към Храма на Грациите, — ако баща ми и майка ми бяха свободни да последват сърцата си, щяха ли да се оженят?
— Беше отдавна. Ваше величество изобщо не ги помни.
— Но ти ги помниш. Кажи ми.
Старият рицар наведе глава.
— Като кралица, майка ви никога не забравяше дълга си. — Беше прекрасен в бронята си от злато и сребро, със спускащото се от раменете му бяло наметало, но говореше с болка, сякаш всяка дума бе камък. — Като момиче обаче… веднъж се беше влюбила в млад рицар от Бурните земи, който спечели благоразположението й на един турнир и я обяви за кралица на любовта и красотата. Кратко увлечение.
— Какво стана с този рицар?
— Остави пиката в деня, в който лейди майка ви се венча за баща ви. След това стана изключително благочестив и твърдеше, че само Девата можела да замести кралица Раела в сърцето му. Страстта му бе неосъществима, разбира се. Оземлен рицар не е подходящ консорт за принцеса от кралска кръв.
„А Даарио Наарис е само наемник, много по-долу дори от оземлен рицар.“
— А баща ми? Имаше ли някоя жена, която да е обичал повече от кралицата си?
Сир Баристан се размърда в седлото.
— Не… не обичал. Може би искал е по-подходящата дума, но… беше само кухненска клюка, приказки на перачки и ратайчета…
— Искам да знам. Искам да знам всичко за него. Доброто и… останалото.
— Както заповядате. — Белият рицар подбираше думите си внимателно. — Принц Ерис… като млад се беше увлякъл по една дама от Скалата на Кастърли, братовчедка на Тивин Ланистър. Когато тя и Тивин се ожениха, баща ви изпи твърде много вино на сватбения пир и го чуха да казва колко жалко било, че правото на господаря на първата нощ е премахнато. Пиянска шега, нищо повече, но Тивин Ланистър не беше човек, който да забрави такива приказки или… волностите, които баща ви си позволи при отвеждането на булката към брачното ложе. — Лицето му се изчерви. — Твърде много казах, ваше величество. Аз…
— Милостива кралице, добра среща!
Друга процесия се бе изравнила с нейната и Хиздар зо Лорак й се усмихваше от своя стол-носилка. „Моят крал.“ Дани се зачуди къде ли е Даарио Наарис и какво ли прави. „Ако това беше романтичен разказ, щеше да дойде в галоп точно щом стигнем до храма и да предизвика Хиздар на дуел за ръката ми.“
Една до друга процесиите на кралицата и на Хиздар зо Лорак бавно продължиха през Мийрийн. Храмът на Грациите се извиси пред тях със златните си куполи, блеснали под слънцето. „Колко красиво“, опита се да си каже кралицата, но вътре в себе си беше едно глупаво малко момиче, което неволно се озърташе за Даарио. „Ако те обичаше, щеше да дойде и да те отнесе на върха на меча, както Регар е отнесъл своето северно момиче“, настояваше момичето в нея, ала кралицата знаеше, че това е глупост. Дори капитанът й да беше толкова луд, че да го опита, Бронзовите зверове щяха да го посекат, преди да се е доближил и на сто крачки до нея.
Галаза Галаре ги чакаше пред храмовите порти, обкръжена от сестрите си в бяло и розово, синьо, златно и пурпурно. „По-малко са, отколкото бяха.“ Дани огледа за Езара, но не я видя. „Дори и нея ли е покосило кървавото течение?“ Макар кралицата да бе оставила ащапорците да гладуват извън стените, за да не се разпространи дизентерията, тя все пак се разпространяваше. Много бяха заразените: освободени, наемници, Бронзови зверове, дори дотраки, макар че засега нито един от Неопетнените не бе засегнат. Молеше се най-лошото да е отминало.
Грациите изнесоха стол от слонова кост и златна купа. Денерис Таргариен повдигна изискано токара си, за да не се спъне в пискюлите му, и слезе от плюшено кадифената седалка на носилката си, а Хиздар зо Лорак падна на колене, развърза сандалите й и уми ходилата й, докато петдесет евнуси пееха и десет хиляди очи гледаха. „Има нежни ръце — помисли тя, докато топлите уханни масла се стичаха между пръстите й. — Ако има и нежно сърце, може и да се привържа към него с времето.“
След като й уми краката, Хиздар ги подсуши с мека кърпа, завърза отново сандалите й и й помогна да се изправи. Ръка за ръка последваха Зелената грация в храма, където въздухът бе душен от дима на тамян, а боговете на Гхиз стояха загърнати в сенки в алковите си.
След четири часа двамата излязоха навън като мъж и жена, вързани един за друг за китка и глезен с вериги от жълто злато.