— Ваше величество — заговори Джон Сняг, — строителите ми направиха всичко, което можаха, че Нощната крепост да е готова да ви посрещне… но все още голяма част от нея е в развалини. Замъкът е голям, най-големият на Вала, и успяхме да възстановим само част от него. Може би ще се чувствате по-удобно в Източен крайморски страж.
— Приключихме с Източен страж — изсумтя кралица Селайз. — Не ни хареса там. Една кралица би трябвало да е господарка под покрива си. Вашият Котър Пайк е грубоват и неприятен мъж, сприхав и свидлив.
„Да можеше да чуеш Котър какво казва за теб.“
— Съжалявам за това, но се боя, че условията в Нощната крепост ще допаднат на ваше величество още по-малко. Говорим за крепост, не за дворец. Мрачно място и студено. Докато Източен страж…
— Източен страж не е безопасен. — Кралицата сложи ръка на рамото на дъщеря си. — Това е законната наследничка на краля. Шайрийн един ден ще седи на Железния трон и ще управлява Седемте кралства. Трябва да я опазим от беда, а атаката ще дойде при Източен страж. Тази Нощна крепост е мястото, избрано от съпруга ми за наше седалище, и там ще пребиваваме. Ние… О!
Иззад руините на Кулата на лорд-командира изникна огромна сянка. Принцеса Шайрийн изписка, а трима от рицарите на кралицата ахнаха в един глас. Четвърти изруга и забравил в потреса си новия червен бог, възкликна:
— Седемте да ни спасят дано!
— Не бойте се — каза Джон. — Напълно безвреден е, ваше величество. Това е Вун Вун.
— Вун Вег Вун Дар Вун. — Гласът на великана изтътна като канара, затъркаляла се по планински склон, и той коленичи пред тях. Но дори коленичил се извисяваше над главите им. — Коленичи кралиса. Малка кралиса. — Думи, на които го беше научил Кожите, несъмнено.
Очите на принцеса Шайрийн станаха като паници.
— Той е великан! Съвсем истински великан, като от приказките. Но защо говори толкова смешно?
— Знае само няколко думи на Общата реч засега — каза Джон. — В тяхната си земя великаните говорят само Старата реч.
— Може ли да го пипна?
— По-добре недей — предупреди я майка й. — Виж го. Мръсно същество. — Кралицата изгледа намръщено Джон. — Лорд Сняг, какво прави това чудовищно същество от нашата страна на Вала?
— Вун Вун е гост на Нощния страж, както и вие.
Отговорът не се хареса на кралицата. Нито на рицарите й. Сир Аксел се намръщи отвратен, сир Брус се изхили нервно, а сир Нарбърт рече:
— Чувал бях, че всички великани са мъртви.
— Почти всички. — „Игрит плака за тях.“
— В тъмното танцуват мъртвите. — Кръпчо размърда краката си в чудата танцова стъпка. — Знам, знам, ох, ох, ох. — На Източен страж някой му беше ушил шутовско наметало от кожи на бобър, овчи кожи и заешки също. Шапката му имаше еленови рога с окачени на тях звънчета и дълги кафяви наушници от катерича кожа, увиснали над ушите му. Звънеше на всяка стъпка.
Вун Вун го зяпна с възхищение, но когато посегна да го пипне, шутът отскочи назад и звънна.
— О, не, о, не, о не!
Това вдигна Вун Вун на крака. Кралицата сграбчи принцеса Шайрийн и я дръпна назад, рицарите й посегнаха към мечовете си, а Кръпчо скочи назад уплашено, залитна и тупна по задник в снежната пряспа.
Вун Вун започна да се смее. Смехът на един великан можеше да посрами и драконов рев. Кръпчо запуши ушите си, принцеса Шайрийн притисна лице в кожите на майка си, а най-храбрият от рицарите на кралицата тръгна напред с оголена стомана в ръка. Джон вдигна ръка да го спре.
— Внимавайте да не го ядосате! Приберете си стоманата, сир. Кожи, прибери Вун Вун в Хардиновата.
— Яде сега Вун Вун? — попита великанът.
— Яде сега — съгласи се Джон. Обърна се отново към Кожите. — Ще пратя зеленчуци за него и месо за теб. Запали огън.
Кожите се ухили.
— Добре, милорд. Но в Хардиновата е страшно студено. Може ли милорд да прати и малко вино да се сгреем?
— За теб. Не за него. — Вун Вун никога не беше опитвал вино, преди да дойде в Черен замък, но го беше заобичал великански. „Голямо харесване.“ Джон си имаше предостатъчно грижи и без пиян великан. Обърна се отново към рицарите на кралицата. — Милорд баща ми казваше, че един мъж никога не вади меча си, без да е решил да го използва.