— Цена — изкрещя гарванът на Мормон. — Цена, цена.
— Винаги има цена. — Браавосецът се усмихна. — Какво ще поиска Стражът?
— Корабите ви, за начало. С екипажите им.
— И трите? Как ще се върна в Браавос?
— Трябват ми само за едно пътуване.
— Рисковано пътуване, предполагам. За начало, казахте?
— Нужен ни е и заем. Достатъчно злато, за да ни изхрани до пролетта. Да купим храна и да наемем кораби, които да ни я докарат.
— До пролетта? — Тайко въздъхна. — Не е възможно, милорд.
Какво беше казал Станис за него? „Пазариш се като старица на рибен пазар, лорд Сняг. Да не би лорд Едард да те е направил на някоя продавачка на риба?“ Като нищо.
Отне му около час, докато невъзможното стана възможно. Каната с греяно вино, донесена от Сатена, им помогна да разрешат по-парливите въпроси. Когато Джон Сняг подписа извадения от браавосеца пергамент, двамата бяха доста пияни и много нещастни. Според Джон това беше добър признак.
Трите браавоски кораба щяха да увеличат флотата на Източен страж до единайсет, включително китоловният от Ибен, реквизиран по заповед на Джон, търговската галера от Пентос, конфискувана по подобен начин, и три разнебитени бойни кораба от Лис, останки от бившата флота на Саладор Саан, изтласкани на север от есенните бури. Всички кораби на Саан ужасно се нуждаеха от ремонт, но работата вече трябваше да е приключила.
Единайсет кораба не беше достатъчно благоразумно, но ако изчакаше повече, хората от свободния народ в Хардхоум щяха да измрат, преди да пристигне спасителната флота. „Отплавай сега или никога.“ Но дали Майка Къртица и хората й щяха да са достатъчно отчаяни, за да поверят живота си на Нощния страж…
Когато излязоха, вече се беше стъмнило. И пак валеше сняг.
— Отдихът ни се оказа кратък, изглежда. — Джон придърпа наметалото около себе си.
— Зимата почти е дошла. Когато тръгнах от Браавос, имаше лед по каналите.
— Трима от хората ми трябва да са минали през Браавос наскоро — каза Джон. — Един стар майстер, един певец и един млад стюард. Придружават една млада дивачка и детето й до Староград. Не вярвам да сте ги срещнали, но все пак?
— Не съм, милорд. Вестероси минават през Браавос всеки ден, но повечето идват и заминават от пристана на Рагман. Корабите на Желязната банка пристават в Пурпурния залив. Ако желаете, мога да разпитам за тях, щом се върна.
— Не е нужно. Би трябвало вече да са стигнали в Староград.
— Дано. Тясното море е опасно по това време на годината, а напоследък има тревожни съобщения за странни кораби между Каменните стъпала.
— Саладор Саан?
— Лисенският пират? Някои казват, че се е върнал към стария си занаят, така е. И флотата на лорд Редвин също пълзи през Счупената ръка. На път за дома, несъмнено. Но тези хора и корабите им са ни добре познати. Не, тези… тези са от по̀ на изток може би… има и странни приказки за дракони.
— Де да имахме един тук. Един дракон би могъл да позатопли малко нещата.
— Милорд се шегува. Ще ми простите, че не се смея. Ние браавосите сме потомци на избягалите от Валирия и гнева на драконовите й господари. Не се шегуваме за дракони.
„И с право.“
— Моите извинения, лорд Тайко.
— Не е нужно, лорд-командир. Знаете ли, май огладнях. Заемането на такива големи суми подсилва апетита на човек. Ще бъдете ли така добър да ме упътите към трапезарията ви?
— Ще ви заведа лично. — Джон махна с ръка. — Насам.
Щеше да е невъзпитано да не седне на една маса с банкера.
Любопитството към новодошлите бе привлякло всички мъже, които не бяха на дежурство или не спяха, тъй че избата беше пълна с хора и топла.
Кралицата я нямаше, дъщеря й също. Но сир Брус и сир Мейлгорн бяха налице и занимаваха събралите се братя с последните вести от Източен страж и отвъд морето. Три от придворните дами на кралицата седяха заедно, обкръжени от слугините си и десетина възхитени мъже от Нощния страж.
Близо до вратата Ръката на кралицата беше нападнал две скопени петлета, осмукваше месото от кълките и поливаше всяка хапка с ейл. Щом видя Джон Сняг, Аксел Флорент избърса уста с опакото на ръката си, стана и бавно закрачи към тях. С кривите си крака и щръкналите уши бе комична гледка, но Джон бе достатъчно благоразумен, за да не се изсмее. Аксел беше чичо на кралица Селайз и бе един от първите, последвал я в приемането на червения бог на Мелисандра. „И да не е родоубиец, е най-близкото до това.“ Майстер Емон го беше уведомил, че братът на Аксел Флорент бил изгорен от Мелисандра, но сир Аксел не направил нищо, за да го предотврати. „Що за човек може да стои и да гледа как изгарят жив собствения му брат?“