— Тормо Фрегар ще бъде новият морски господар.
— Това ли говорят в „Зелената змиорка“?
— Да.
Милият човек отхапа половината яйце. Момичето го чуваше как дъвче. Никога не говореше с пълна уста. Преглътна и каза:
— Някои твърдят, че във виното имало мъдрост. Такива хора са глупаци. В други ханове се обсъждат други имена, не се съмнявай. — Лапна другата половина на яйцето, сдъвка и преглътна. — Какви три нови неща знаеш, които не си знаела преди?
— Знам, че някои хора казват, че Тормо Фрегар със сигурност ще е новият морски господар — отвърна тя. — Някои пияни хора.
— По-добре. И какво още знаеш?
„Вали сняг в Речните земи, във Вестерос“, за малко да каже. Но щеше да я попита как знае това, а тя не мислеше, че отговорът й ще му хареса. Прехапа устна и си помисли за предната нощ.
— Курвата С’врон е с дете. Не е сигурна за бащата, но смята, че може да е онзи тирошки наемник, когото уби.
— Това е добре да се знае. Какво още?
— Кралицата Мерлинг е избрала нова Русалка на мястото на удавената. Тя е дъщерята на слугиня на Престейн, тринайсетгодишна и бедна, но хубава.
— Всички са хубави в началото — каза жрецът, — но не можеш да знаеш, че е хубава, освен ако не си я видяла със собствените си очи, а ти нямаш очи. Коя си ти, дете?
— Никоя.
— Аз виждам Сляпата Бет, просякинчето. Жалка лъжкиня е тя. Изпълнявай си задълженията. Валар моргулис.
— Валар дохерис. — Взе паницата и чашата си, ножа и лъжицата, и стана. Накрая взе тоягата си. Беше пет стъпки дълга, тънка и гъвкава, дебела колкото палеца й, с кожа, увита около дръжката на педя от върха. „По-добре е от очите, щом се научиш как да я използваш“, беше й казал бездомникът.
Беше лъжа. Често я лъжеха, за да я изпитат. Никоя тояга не е по-добра от очи. Но беше добре да я има и винаги гледаше да й е подръка. Умма бе започнала да я нарича Пръчка, но имената не бяха важни. Беше тя. „Никоя. Аз съм никоя. Само едно сляпо дете, само слуга на Оногова с многото лица.“
Всяка вечер бездомничето й носеше чаша мляко и й казваше да го изпие. Питието имаше странен горчив вкус, който сляпото момиче скоро започна да мрази. Дори от смътната миризма, която я предупреждаваше какво е, преди да докосне езика й, скоро започна да й се гади, но все пак изпиваше чашата. И питаше:
— Колко дълго трябва да съм сляпа?
— Докато тъмнината стане за теб сладка като светлината — казваше й бездомничето, — или докато помолиш за очите си. Помоли и ще виждаш.
„И тогава ще ме изгонят.“ По-добре сляпа, отколкото това. Нямаше да я принудят да се покори.
В деня, в който се беше събудила сляпа, бездомничето я хвана за ръката и я поведе през сводовете и тунелите на скалата, на която бе построена Къщата на Черното и Бялото, и нагоре по стръмните каменни стъпала в същинския храм.
— Брой стъпалата, докато се изкачваш — беше й казала. — Пръстите ти да опипват стената. Има белези там, невидими за окото, но явни на допир.
Това беше първият й урок. После имаше още много.
Отровите и отварите бяха за следобедите. Трябваше да мирише, да пипа и опитва, за да й помага, но пипането и опитването можеше да са гибелни, когато стриваше отрови, а при някои от по-силните отрови дори миризмата не беше безопасна. Опарените връхчета на пръсти и подпухналите устни й станаха обичайни, а веднъж така се поболя, че не можеше да задържи храна дни наред.
Вечерята беше за уроци по езици. Сляпото момиче разбираше браавоски и можеше да го говори прилично, дори беше загубила повечето от варварския си акцент, но милият човек не беше доволен. Настояваше да подобри високия си валириански и да научи езиците на Лис и Пентос също.
Вечерта играеше с бездомничето на лъженка, но без очи, с които да вижда, играта беше много различна. В началото беше много, много по-трудна, почти невъзможна… но точно когато бе на ръба да запищи от безсилие, всичко стана много по-лесно. Научи се да чува лъжите, да ги усеща в мимолетните паузи.
Много от другите й задължения си оставаха същите, но докато обикаляше да ги изпълни, се спъваше в мебели, блъскаше се в стени, изтърваваше подноси, губеше се безнадеждно и безпомощно из храма. Веднъж за малко щеше да падне с главата надолу по стълбите, но Сирио Форел я беше научил да пази равновесие в един друг живот, когато беше момичето Аря, и успя някак да се задържи.