Някои нощи би плакала, докато заспи, ако все още беше Ари Невестулката или Котката, или дори Аря от дома Старк… но никоя нямаше сълзи. Без очи и най-простата задача беше опасна. Изгори се десетина пъти, докато работеше с Умма. Веднъж, докато кълцаше лук, си поряза пръста до кокала. Два пъти дори не можа да намери стаята си в мазето и трябваше да спи на пода. Храмът беше опасен с всичките си ниши и алкови дори след като се бе научила да използва ушите си: начинът, по който стъпките й отекваха от тавана и около краката на трийсетте високи каменни богове създаваше впечатлението, че самите стени се движат, а басейнът със спокойната черна вода също правеше странни неща със звука.
— Имаш пет сетива — казваше милият човек. — Учи се да използваш другите четири и ще имаш по-малко порязвания и драскотини.
Вече усещаше въздушните течения с кожата си. Можеше да намери кухните по миризмата, да различи мъже от жени по миризмите. Познаваше Умма, слугите и послушниците по стъпките им, можеше да ги различи един от друг, преди да са се доближили достатъчно, за да ги помирише (но не и бездомничето и милия човек, които не издаваха почти никакъв звук, освен ако не поискат). Свещите, които горяха в храма, също имаха миризми: дори неароматизираните изпускаха лек дим от фитилите си. Те също бяха започнали да й викат, след като се научи да използва носа си.
Мъртвите също имаха своя миризма. Едно от задълженията й беше да ги намира в храма всяка сутрин, където бяха избрали да легнат и да затворят очи, след като са пили от басейна.
Тази сутрин намери двама.
Един беше умрял в краката на Странника, а над него мъждукаше самотна свещ. Можеше да усети топлината й, а ароматът й погъделичка носа. Свещта гореше с тъмночервен пламък — за хората с очи трупът щеше да е окъпан в червено сияние. Преди да повика слугите, за да го изнесат, коленичи и опипа лицето му, проследи очертанията на челюстта му, пръстите й погалиха бузите и носа му, докоснаха косата му. „Къдрава коса, и гъста. Красиво лице, без бръчки. Млад е бил.“ Зачуди се какво ли го е довело тук, за да избере дара на смъртта. Умиращи улични убийци често стигаха до Къщата на Черното и Бялото, за да ускорят края си, но по този мъж не можа да намери никакви рани.
Второто тяло беше на стара жена. Беше заспала на диван за сънуване в една от скритите ниши, където специални свещи предизвикваха видения за обичани и изгубени неща. Сладка и нежна смърт, така казваше милият човек. Пръстите й казаха, че старицата е умряла с усмивка на лице. Беше издъхнала скоро. Тялото й все още бе топло на допир. „Кожата й е толкова мека, като дълго обработвана… стара, тънка и набръчкана, сякаш е сгъвана хиляда пъти.“
Когато слугите дойдоха да изнесат трупа, сляпото момиче ги последва. Остави се стъпките им да я водят, но докато слизаха, броеше. Знаеше наизуст броя на всички стъпала. Под храма имаше лабиринт от подземия и тунели, където дори хора с виждащи очи често се губеха, но сляпото момиче бе научило всяка педя от тях, а си имаше и тоягата, която да й помогне да намери пътя си, ако паметта й я излъже.
Труповете ги полагаха в подземието. Сляпото момиче отиваше да работи в тъмното, смъкваше ботушите, дрехите и други вещи, опразваше кесиите им и броеше монетите им. Различаването на една монета от друга само на допир бе едно от първите неща, на които я научи бездомничето, след като й взеха очите. Браавоските монети бяха стари приятели: трябваше само да прокара връхчетата на пръстите си по тях, за да ги разпознае. Монетите от други земи и градове бяха по-трудни, особено по-далечните. Волантинските хонори бяха най-обичайни, малки монети, не по-големи от петак, с корона на едната страна и череп на другата. Лисенските монети бяха овални и с гола жена на тях. Други монети имаха отпечатани на тях кораби или слонове, или кози. Вестероските монети показваха глава на крал на лицето и дракон на гърба.
Старицата нямаше кесия, никакви богатства освен един пръстен на тънкия й пръст. У красивия мъж намери четири златни дракона от Вестерос. Галеше с палец най-изтъркания и се опитваше да реши кой крал показва, когато чу вратата зад нея тихо да се отваря.
— Кой е? — попита.
— Никой. — Гласът беше дълбок, груб и студен.
И се движеше. Тя пристъпи встрани, сграбчи тоягата си и перна с нея нагоре, за да защити лицето си. Дърво изпращя в дърво. Силата на удара за малко да избие тоягата от ръката й. Успя да я задържи, перна… но там, където трябваше да е той, тоягата изсвистя във въздуха.