— Не там — каза гласът. — Сляпа ли си?
Не отговори. Говоренето само щеше да размъти звуците, които той можеше да издаде. Знаеше, че се движи. „Наляво или надясно?“ Скочи наляво, замахна надясно, но не удари нищо. Силно посичане отзад я порази в краката.
— Глуха ли си?
Тя се обърна, с тоягата в лявата ръка, завъртя се и шибна. Не улучи. Чу смях вляво от себе си. Удари надясно.
Този път го спря. Тоягата й се натресе в неговата. Ударът разтърси ръката й.
— Добре — каза гласът.
Сляпото момиче не знаеше чий е гласът. На някой от послушниците сигурно. Не помнеше да го е чувала, но пък защо слугите на Многоликия бог да не можеха да променят гласовете си също толкова лесно, колкото лицата си? Освен неин Къщата на Черното и Бялото беше дом на двама слуги, трима послушници, готвачката Умма и двамата жреци, които тя наричаше бездомничето и милия човек. Други идваха и си отиваха, понякога по тайни пътища, но тези бяха единствените, които живееха тук. Този сега можеше да е всеки от тях.
Тя скочи настрани, тоягата й се завъртя, чу звук зад себе си и шибна натам, но удари във въздуха. И изведнъж неговата тояга се оказа между краката й, заплете ги, докато тя се опитваше отново да се обърне, и я удари по пищялката. Тя залитна и падна на колене толкова силно, че си прехапа езика.
И замръзна. „Неподвижна като камък. Къде е той?“
Изсмя се някъде зад нея. Перна я по едното око, след това я удари по кокалчетата на пръстите, докато се надигаше. Тя изтърва тоягата и изсъска от яд.
— Хайде. Вдигни я. Достатъчно те бих за днес.
— Никой не ме бие.
Запълзя на четири крака, намери тоягата, след това скочи на крака, пребита и мръсна. Подземието беше тихо и безмълвно. Беше си отишъл. А дали? Можеше да стои точно до нея сега, така и нямаше да го разбере. „Вслушай се за дъха му“, каза си, но нямаше нищо. Постоя още миг, а после остави тоягата и продължи с работата си. „Ако си имах очите, щях да го скъсам от бой.“ Един ден милият човек щеше да й ги върне и тогава щеше да им покаже на всички.
Трупът на старицата вече беше изстинал, тялото на уличния разбойник се вкочаняваше. Момичето беше свикнало с това. Повечето дни прекарваше повече време с мъртвите, отколкото с живите. Липсваха й приятелите, които си имаше, докато беше Кет, Котката на Каналите: старият Бруско с болния гръб, дъщерите му Талея и Брея, глумците от „Кораба“, Мери и курвите й от „Щастлив пристан“, и всички други от пристанищната сган. Най-вече й липсваше самата Кет, даже повече, отколкото й липсваха очите. Харесваше й да е Кет повече, отколкото й беше харесвало да е Солничката или Тантурчо, или Невестулката, или Ари. „Убих Кет, когато убих онзи певец.“ Милият човек й беше казал, че тъй или иначе трябва да й вземат очите, за да й помогнат да се научи да използва другите си сетива, но не за половин година. Слепите послушници бяха обичайни в Къщата на Бялото и Черното, но малко от тях бяха млади като нея. Но момичето не съжаляваше. Дареон беше дезертьор от Нощния страж, заслужаваше да умре.
Беше го казала на милия човек.
— А ти бог ли си, че да решаваш кой трябва да живее и кой да умре? — попита я той. — Ние даваме дара на белязаните от Оногова с многото лица след молитви и жертвоприношения. Така е било от самото начало. Разказвал съм ти за основаването на ордена ни и как първият от нас отвърнал на молитвите на роби, които пожелали смъртта. Дарът се давал само на онези, които копнеели за него, в началото… но един ден първите от нас чуха един роб да се моли не за своята смърт, а на господаря си. Толкова страстно я желаел, че предложил всичко, което имал, за да се отвърне на молитвата му. И на първия ни брат му се сторило, че това жертвоприношение ще удовлетвори Оногова с многото лица, и същата нощ дарил молителя. Тогава отишъл при роба и рекъл: „Предложи ни всичко, което имаш за смъртта на този човек, но робите нямат нищо освен живота си. Това иска богът от теб. Докато имаш дни на земята, ще му служиш.“ И от този момент сме станали двама. — Дланта му се стегна на ръката й, нежно, но здраво. — Всички хора трябва да умрат. Ние сме само сечива на смъртта, не самата смърт. Когато уби певеца, ти си присвои властта на бога. Убиваме хора, но не дръзваме да ги съдим. Разбираш ли?
„Не“, помисли тя.
— Да — отвърна.
— Лъжеш. И точно затова сега трябва да ходиш на тъмно, докато видиш пътя. Освен ако не пожелаеш да ни напуснеш. Трябва само да помолиш и можеш да върнеш очите си.
„Не“, помисли тя.
— Не — отвърна.