Същата вечер, след яденето и малко упражнение в играта с лъжене, сляпото момиче намери ивица плат и я върза на главата си, за да скрие безполезните си очи, а после помоли бездомничето да й помогне да си сложи лицето на Бет. Бездомничето беше обръснало главата й, когато й взеха очите: глумска прическа го наричаше, защото много глумци правеха същото, за да им стоят по-добре перуките. Но ставаше и за просяци и помагаше да опазят главите си от бълхи и въшки. Само перука не стигаше обаче.
— Мога да те покрия с гнойни рани — каза бездомничето, — но гостилничарите и кръчмарите ще те гонят от вратите си. — Вместо това й даде пъпки от шарка и глумска бенка на бузата с израснали черни косми от нея.
— Грозно ли е? — попита сляпото момиче.
— Не е красиво.
— Добре.
Никога не я беше интересувало дали е хубава, дори когато беше глупавата Аря Старк. Само баща й я беше наричал хубава. „Той и Джон Сняг понякога.“ Майка й обикновено казваше, че би могла да е хубава, ако просто мие и реши косата си и се грижи повече за облеклото си, като сестра й. За сестра й и приятелите на сестра й, и за всички останали тя беше просто Аря Конското лице. Но сега всички те бяха мъртви, дори Аря, всички освен брат й Джон. Някои нощи чуваше приказки за него, в кръчмите и бардаците на пристана на Рагман. „Черното копеле на Вала“, беше го нарекъл един. „Дори Джон изобщо не би познал Сляпата Бет, обзалагам се.“ Това я натъжи.
Дрехите й бяха дрипи, избелели и разръфани, но все пак топли и чисти дрипи. Под тях криеше три ножа: един в ботуша, един в ръкава, един в кания на кръста. Браавосите бяха мили хора общо взето, склонни по-скоро да помогнат на едно сляпо просякинче, отколкото да се опитат да му навредят, но винаги се намираха някои, които можеше да решат, че могат безопасно да я ограбят или изнасилят. Ножовете бяха за тях, въпреки че досега на сляпото момиче не се беше налагало да ги използва. Напукана дървена просешка паница и конопено въже на кръста допълваха образа й.
Тръгна, когато Титанът изрева за залез-слънце, като броеше стъпалата надолу от вратата на храма, после мина с почукване с тояжката по моста над канала към Острова на боговете. Разбра, че мъглата е гъста, по лепкавите си дрехи и влажния допир на въздуха по ръцете и лицето й. Мъглите на Браавос също правеха странни неща със звуците, както бе открила. „Половината град ще е полусляп тази нощ.“
Докато потропваше с тояжката покрай храмовете, чуваше как послушниците от Култа на Звездната мъдрост на върха на гадателната си кула пеят на вечерните звезди. Уханният дим, надвиснал във въздуха, я привлече по лъкатушещата пътека натам, където червените жреци бяха запалили големите си железни мангали пред къщата на Господаря на Светлината. Скоро вече можеше да усети горещината във въздуха. Поклонниците на Р’хлор извисяваха гласовете си в молитва.
— Че нощта е тъмна и пълна с ужаси — молеха се.
„Не за мен.“ Нейните нощи бяха окъпани в светлина и изпълнени с песните на глутницата й, с вкуса на откъснато от кокала кърваво месо, с топлите познати миризми на сивите й братовчеди. Само през деня беше сама и сляпа.
Крайбрежният квартал й беше познат. Кет беше обикаляла по кейовете и уличките на пристана на Рагман, за да продава миди и стриди за Бруско. С дрипите, обръснатата глава и глумската бенка не изглеждаше като тогава, но за по-сигурно стоеше настрана от Кораба, Щастливия пристан и другите места, където най-много бяха познавали Кет.
Познаваше всяка гостилница и кръчма по миризмата. „Черният гемиджия“ миришеше на сол. „При Пинто“ вонеше на вкиснало вино, на вмирисано сирене и на самия Пинто, който никога не сменяше дрехите си, нито миеше косата си. При „Кърпачът на платна“ пушливият въздух винаги миришеше на печащо се месо. Къщата на седемте лампи лъхаше на тамян, а „Сатененият палат“ — на парфюмите на хубави млади момичета, мечтаещи да станат куртизанки.
Всяко място си имаше и свои звуци също така. В „При Морого“ и в хана „Зелената змиорка“ повечето нощи имаше певци. В гостилницата на хана „Прокуденика“ пееха самите гости, с пиянски гласове и на петдесет различни езика. „Жабешката къща“ винаги беше пълна с веслари от змийските лодки, които спореха за богове и куртизанки и дали Морският господар е глупак, или не. „Сатененият палат“ беше много по-тих, място, където се шепнеха нежни думи, място на тихо шумолене на копринени рокли и момичешки кикот.
Всяка нощ Бет просеше на различно място. Рано се беше научила, че гостилничарите и кръчмарите са по-склонни да я търпят, ако не идва често. Предната нощ беше прекарала пред „Зелената змиорка“, тъй че тази нощ зави надясно вместо наляво след Кървавия мост и се запъти към „При Пинто“ в другия край на пристана на Рагман, на самата граница на Удавения град. Пинто можеше да е гръмогласен и миризлив, но имаше меко сърце под всичките си непрани дрехи и ревовете си. Често я пускаше вътре на топло, ако не беше препълнено, а от време на време можеше дори да й предложи халба ейл и малко храна, докато й разправя историите си. На младини Пинто бил най-прочутият пират в Каменните стъпала, ако го слушаше човек: най-много обичаше да разказва надълго и широко за подвизите си.